Когато германският офицер Манфред фон Шрьодер разбира каква е реалността в Аушвиц преди края на войната, той е „ужасен“ и си мисли: „О, боже, какво ще се случи с германците, когато загубим войната?“. Преди това, докато се бие срещу Червената армия, той смята: „Човешкият живот не струва нищо по време на война. Ако чуеш, че някъде наблизо руски затворници или партизани, или дори евреи са разстреляни, като в същия ден пет от другарите ти са загинали, си мислиш: и какво от това? Хиляди умират всеки ден… затова се питаш как ти самият да останеш жив. И нищо друго не те интересува чак толкова много“.
Химлер със сигурност е загрижен за собствената си съдба, след като Германия загуби войната. Част от стратегията му да се покаже във възможно най-добра светлина, е да остави Берген-Белзен да бъде превзет непокътнат на 15 април 1945 година. Но от негова гледна точка планът му се проваля. Когато британците влизат в лагера, те виждат, че оцелелите затворници живеят в ужасяващи условия. „Мисля, че те [британските войници] бяха най-смелите хора, които някога съм виждал в живота си“, казва Якоб Зилберщайн, които, преди да отиде в Берген-Белзен, живее в гетото в Лодз, „защото там имаше тиф, дизентерия, холера, всичко.“ Малко след това английските булдозери започват да копаят гробове за хилядите умрели.
Химлер реагира, като на 21 април протестира пред Норберт Мазур, шведски представител в Световния еврейски конгрес — и евреин, — че не получава благодарностите, които заслужава, че е предал лагера на съюзниците. По време на разговорите той многократно повтаря лъжите и извиненията в своя полза от писмото си до Керстен от средата на март: евреите са чужд елемент в Германия и трябва да бъдат премахнати; евреите са опасни, защото са свързани с болшевизма; той иска мирна емиграция за евреите, но другите страни не са съдействали; евреите от изток донасят тиф и германците трябва да стоят крематориуми, за да се отърват от починалите болни; германският народ е страдал заедно с евреите в тази война; концентрационните лагери са всъщност образователни, и така нататък.
След срещата с Мазур Химлер продължава отчаяно да се опитва да поправи репутацията си. Два дни по-късно, на 23 април, той казва на шведския дипломат граф Бернадот, че може да се обърне към съюзниците и да им каже, че Германия би се предала безусловно на Великобритания и Америка на Западния фронт, но не и на Съветския съюз. По това време Химлер смята, че Хитлер вече може да се е самоубил. Но Хитлер си е съвсем жив в укрепения си бункер под градината в райхсканцлерството и е бесен, когато разбира за предложението за капитулация, отправено от Химлер, за което е съобщено по радиото на 27 април. „Новината разтърси бункера като бомба“, разказва Бернд Фрайтаг фон Лорингхофен. „Тя се отрази най-силно на Хитлер.“ Опитът на Химлер да се предаде на Западните сили, казва Хитлер, е „най-срамното предателство в човешката история“. След като решава, че и „верният Хайнрих“ се е обърнал срещу него, той вече е готов да се самоубие.
Следобед на 30 април 1945 година Хитлер се самоубива. Той оставя „политическо завещание“, в което заявява, че през 1939 година не е искал война, но конфликтът е причинен от „онези световни държавници, които са или от еврейски произход, или работят за еврейските интереси“. Той също така намеква, че не просто е отговорен, а дори се гордее с изтреблението на евреите. Казва, че „никога не се е съмнявал“, че на „виновниците“ за започването на войната „ще бъде потърсена отговорност“. И това според него са „евреите“. „Освен това — казва той — никога не съм заблуждавал никого, че този път милиони мъже ще загинат и стотици хиляди жени и деца ще бъдат изгорени или убити от бомби в градовете, без истинските виновници да платят за вината си, макар и с по-хуманни средства.“ Последните думи от втората и последна част на политическото си завещание, които диктува, са: „И най-вече призовавам лидерите на нацията и техните последователи стриктно да спазват расовите закони и да се съпротивляват безмилостно срещу световния отровител на всички народи — международното еврейство“.
Хитлер не съжалява за причиненото от него унищожение. Даже напротив. Но той е гневен на Запада — особено на британците, — че не разбират опасностите от „еврейския болшевизъм“ и не са се присъединили към борбата на нацистите. Омразата към евреите, отразена в политическото му завещание, все още е в сърцевината на съществото му. Макар Германия да се сгромолясва, той е доволен, че е причинил смъртта на 6 милиона евреи.