„Знаете ли, не спирах да чета как светът е отхвърлял всеки опит на евреите да бъде позволено да отидат някъде другаде, преди да започнат убийствата. Никой не иска евреите, никой. Израел не бе отворен за нас. Нито Англия, нито Америка, нито Канада с техните огромни пространства, нито Австралия с нейните огромни пространства — никой не иска евреите. Та трябва ли да се радвам, че съм освободена? Аз съм на осемнайсет и каква съм? Аз съм нищо… Беше много травматизиращо. И защо беше травматизиращо? Защото в мига, в който осъзнах, че съм свободна и мога да правя каквото си искам, нищо друго на света не ме интересуваше, освен как да сложа нещо в устата си. Седемдесет години и аз не мога да го преодолея. Не мога да преодолея злото.“
Послеслов
Искам да завърша с няколко думи за причината да сложа на този труд подзаглавие „нова история“ и с някои разсъждения за предизвикателствата да се пише за Холокоста. Както ще види всеки, току-що прочел тази книга, това не е еднозначна история. Може би е изненадващо, че не става по-лесно от употребата на думата „Холокост“ — която първоначално означава „жертва пред олтара“ и отскоро се свързва с масовото съзнание с изтреблението на евреите.
На първо място, няма универсално споразумение какво точно вече означава тази дума сега. Дали значението й се ограничава от избиването на евреите, или важи за всеки геноцид? Дали например отношението на Чингиз хан към персийците е Холокост? Но има дори по-голям проблем. Ако ограничим Холокоста до изтреблението на евреите, рискуваме да не разберем широтата на смъртоносното мислене на нацистите. Защото избиването на евреите не бива да се изважда от контекста на нацисткото желание да преследва и убива и други големи групи хора — като например инвалидите чрез евтаназия или милионите славяни чрез нарочна политика на глад и т. н. Не само това, но Холокостът, такъв какъвто го познаваме, се случва, докато се обсъжда и друга смъртоносна схема — Генералният план за Изтока. Този план, който нацистите не изпълняват само защото са разгромени, предвижда смъртта на десетки милиони други хора.
Нищо от това не означава, че тези инициативи са аналог на желанието на нацистите да избиват евреите — защото омразата към евреите е в сърцевината на нацисткото мислене. Така че на този фон смятам, че „Холокост“ означава нацисткото преследване на евреите, чиято кулминация е желанието за тяхното изтребление, но също така приемам, че това престъпление не може да се проумее, ако не видим по-голямата картина.
Можете да попитате, и то с право: щом имам проблеми с думата, защо тогава съм озаглавил тази книга „Холокостът“? Отчасти това е така, просто за да покажа, че престъплението днес се нарича точно така и опитите да бъде наречено с нещо различно, няма да помогне на читателя. Но по-важната причина е, че според мен думата тук е подходяща, защото отразява факта, че изтреблението на евреите е ужасно престъпление без прецедент в историята на човечеството.
Знам, че последното изречение ще предизвика дебат. Аз самият съм участвал в много оживени дискусии дали е възможно или не да отличим Холокоста като уникален сред всичките престъпления в историята. Но в крайна сметка съм съгласен с проф. Дейвид Чезарани, който в разговор с мен преди няколко години ми обясни красноречиво специалната същност на Холокоста: „Никога преди това в историята не е имало лидер, който да вземе решение, че една етническа религиозна група трябва да бъде физически унищожена в обозрим срок и че за постигането на това трябва да се проектира оборудване. Това е без прецедент“.