Много от ключовите хора сред комунистите са евреи. В резултат на това млади мъже като Фридолин фон Спаун, които се присъединяват към Свободните корпуси след Първата световна война, с лекота започват да оправдават антисемитизма си, като правят груба връзка между евреите и комунизма. „Почти всички, пратени в Бавария да установят съветски режим, са евреи — казва той. — Естествено, ние знаехме, че евреите в Русия имат много влиятелно положение. Постепенно Германия бе завладяна от впечатлението, че болшевизмът и юдаизмът са едно и също нещо.“
Евреите са обвинявани, че са се опитали да предизвикат комунистическа революция в Германия, но не само. Те също така са държани отговорни за загубата на войната; разрухата на стария политически режим, в чийто център е кайзерът; съглашателство с условията на омразния Версайски мирен договор; участие във Ваймарското правителство, което предизвиква хиперинфлация в началото на 20-те години на XX век.
Антисемитите виждат еврейско участие във всички тези спорни проблеми. Посочват например, че еврейският юрист Хуго Преус е изготвил Ваймарската конституция; че еврейският политик Хуго Хасе е председател на Независимата социалдемократическа партия през 1917 година; че друг еврейски държавник, Ото Ландсберг, е пътувал до Версай в качеството си на министър на правосъдието и е изслушал исканията на съюзниците на мирната конференция след войната; и че еврейският индустриалец Валтер Ратенау не просто е работил в Министерството на войната по време на конфликта, а по-късно е и външен министър на Ваймарското правителство.
Всички горепосочени факти са верни. Но те не представят цялата истина. Не само че е абсурдно еврейски държавници да се държат отговорни за колективните решения, в които просто са участвали, но и всеки опит тези хора да бъдат обвинени в лично качество се срутва при по-внимателно вглеждане. Например, макар да е вярно, че Хуго Преус е участвал в изготвянето на Ваймарската конституция, окончателната версия не е негова и съдържа клаузи, които той не е писал. Също така, макар Ото Ландсберг да е изслушал исканията на съюзниците във Версай, антисемитите никога не споменават, че той е бил такъв противник на договора, че е подал оставка. А що се отнася до Хуго Хасе и Валтер Ратенау, те и двамата са убити малко след войната — Хасе през 1919 година, а Ратенау през 1922 година — и едва ли могат да бъдат държани отговорни за политическите дефицити във Ваймарската република.
Но предразсъдъците работят само когато част от фактите се пренебрегват, а друга част се преувеличават и много германци не са в настроение да поставят под съмнение емоционалните си реакции на ужасната ситуация, в която се оказват. Милиони от тях са недохранени в резултат на морската блокада на Германия от страна на съюзниците — блокада, която остава до лятото на 1919 година, за да притиска новото правителство да подпише мирните договорки. Германците също така понасят пораженията на грипната пандемия от 1918 година, която причинява огромни страдания и предизвиква много смърт. Като се има предвид всичко това, както и страхът от неизбежната комунистическа революция, мнозина от тях се обръщат към антисемитизма като удобен начин да обяснят нещастието си. Теодор Ешенбург например е на четиринайсет години, когато войната свършва, и си спомня, че баща му изведнъж „стана антисемит расист, какъвто преди не беше. Световната революция, световните банкери, световната преса — всички бяха пълни с евреи.“
На този фон на изгубената война и огромното недоволство в южната част на Германия ще се появи нова политическа сила — Националсоциалистическата германска работническа партия. Или накратко — нацистите.
2. Раждането на нацизма (1919–1923)
Нацистката партия се ражда от фундаменталната промяна в германската политическа среда. Защото немските антисемити вече не просто държат евреите отговорни за още повече проблеми, отколкото преди войната — тяхната омраза придобива напълно ново измерение.
През 1912 година лидерът на пангерманците Хайнрих Клас озаглавява атаката си срещу евреите „Ако бях кайзер“. Клас си представя, че промените, които предлага, могат да се извършат в рамките на установената политическа система, начело на която стои кайзерът. Но през 1919 година е немислимо водещ антисемит да нарече атаката си срещу евреите „Ако бях президент на Ваймарската република“. Това е така, защото правителството вече не се разглежда като средство, с което може да се търси разрешаване на еврейския „проблем“ — то се разглежда като част от еврейския „проблем“.