На фона на цялото това недоволство антисемитските групи процъфтяват. Най-силната от тях е Deutschvolkischer Schutz und Trutzbund (Лига за защита и съпротива на германския народ), основана през февруари 1919 година. До 1922 година Лигата има вече 150 000 членове и всеки от тях иска „премахване“ на „гибелното и разрушително влияние на еврейството“.
Бавария по-специално се оказва плодородна почва за множество радикални антисемитски групи. В Мюнхен например Обществото Туле настоява всеки нов член да се закълне, че във вените му и в тези на съпругата му не тече никаква еврейска или цветнокожа кръв. След като изпълнят това условие за постъпване, членовете на обществото са подложени на риториката на основателя Рудолф фон Зеботендорф. Неговите възгледи стават направо апокалиптични след разгрома на немската армия през ноември 1918 година. Той заявява: „Нашите смъртни врагове са юдеите. Не знаем какво ще последва след този хаос. Можем да предполагаме. Ще дойде време за битка, за горчиви изпитания, за опасности! Всички ние, които влизаме в тази битка, сме в опасност, защото враговете ни изпитват към нас безкрайната омраза на еврейската раса. Око за око, зъб за зъб… Братя и сестри, отмина времето за умозрителни речи, срещи и празненства! Настъпи времето за борба и аз искам да се боря и ще се боря! Ще се боря, докато свастиката [символът на Обществото Туле] се въздигне победоносно… Сега трябва да говорим за Германския Райх, трябва да заявим, че евреите са нашите смъртни врагове…“
Друг виден член на Обществото Туле е алкохолизиран драматург, малко над петдесетгодишен, на име Дитрих Екарт, който има значително влияние върху трийсетгодишния Адолф Хитлер. Екарт е убеден антисемит. Той е най-известен с адаптацията си на „Пер Гинт“ на Ибсен, която променя така, че превръща троловете в карикатури на евреите. В друга своя пиеса, „Familienvater“ („Семеен човек“) Екарт разказва историята на смел журналист, който се опитва да изобличи проядената от корупция власт на евреите в медиите; журналистът написва пиеса, за да предупреди обществото за опасността от евреите, но евреите използват влиянието си, за да я провалят. Следва обрат, който би бил комичен, ако историята зад него не беше толкова мрачна. Пиесата на Екарт за проваления драматург, чиято пиеса се проваля заради евреите, също се проваля. Съвсем предвидимо той обвинява евреите. За Екарт „еврейският въпрос“ е „проблемът; в който се коренят всички останали проблеми. Нищо на този свят няма да остане скрито, ако някой освети тази мистерия“. По-нататък той пише: „Нито един народ на земята не би позволил на евреите да останат живи, ако ги разбере; ако внезапно прозре какво представляват и какво искат, ще запищи от ужас и ще ги удуши в същата минута“.
Екарт е поддръжник на малка политическа група от Мюнхен, наречена Германска работническа партия, която е донякъде свързана с Обществото Туле и през тези връзки двамата с Хитлер създават специални отношения помежду си. На 12 септември 1919 година, седмица преди Хитлер да изпрати писмото, очертаващо причините за неговия антисемитизъм, той посещава партийна среща в бирария в Мюнхен. Германската работническа партия е една от многото малки баварски политически групи в крайнодесния спектър. Всички те следват един и същ сценарий: немските войници са загубили войната, защото са били „намушкани в гърба“ от еврейските печалбари, които са работили в сянка, евреите са вдъхновители на комунистическата революция и омразната Ваймарска демокрация. На срещата Хитлер е забелязан от председателя на партията, жп механик на име Антон Дрекслер. Той вижда, че Хитлер умее да се изразява със силни думи, и го притиска да се присъедини към тях.
През следващите няколко месеца Дитрих Екарт оказва най-голямо влияние върху развитието на Хитлер. Парадоксално, но Екарт цени у Хитлер точно тези качества, които го правят да изглежда доста „странен“ на другарите му през Първата световна война. Нетолерантността му, социалната му неадекватност, неспособността му да завърже нормален разговор и абсолютната му увереност в своята правота — всички тези характеристики за Екарт са вече положителни. Той без съмнение вярва, че има много причини за гняв след разгрома на Германия и Хитлер е олицетворението на гнева. Това, съчетано с крайните му възгледи за виновниците за настоящата ситуация, е точно каквото обърканите маси в Мюнхен имат нужда да чуят. Службата на Хитлер във войната като обикновен войник, спечелил „Железен кръст“ за храброст, го отличава от стария лидерски елит, който така демонстративно проваля нацията. „Тази паплач трябва да трепери от страх“, казва Екарт. „Не мога да използвам офицер; хората вече нямат никакво уважение към тях. Най-добре да е работник, който знае какво да каже… Няма нужда да е интелигентен; политиката е най-глупавото занимание на света.“ И всичко това кара Екарт да направи следното пророчество за Хитлер: „Това е новият човек на Германия, един ден светът ще говори за него“.