Семейство Викарио живееше в скромна къща с тухлени стени и покрив от палмови клони с две капандури, където през януари лястовиците се криеха да мътят. Отпред имаше тераса, почти изцяло заета от саксии с цветя, и голям двор с овощни дървета и кокошки. В дъното на двора близнаците бяха направили кочина с камък за колене и маса за разрязване на животните и това докарваше добри пари на семейството, откакто Понсио Викарио загуби зрението си. Пръв започна тази работа Педро Викарио, но когато го взеха войник, брат му, близнакът, също научи занаята на колач.
Къщата вътре едва стигаше за живеене. Затова по-големите сестри се опитали да наемат друга къща, когато разбрали какви размери ще придобие тържеството. „Представяш ли си — каза ми Анхела Викарио, — мислеха да наемат къщата на Пласида Линеро, но за щастие майка ми и баща ми се заинатиха както винаги: нашите дъщери или се омъжват в нашата колиба, или не се омъжват.“ Така че боядисали къщата в първоначалния й жълт цвят, стегнали вратите и пода и се помъчили да я направят достойна за тази толкова шумна сватба. Близнаците откарали прасетата другаде и измазали кочината с негасена вар, но дори и така станало ясно, че мястото няма да стигне. Накрая, по настояване на Баярдо Сан Роман, съборили оградата на двора, наели съседните къщи за танци и поставили дърводелски тезгяхи, пред които да се сяда и яде под сянката на тамариндите.
Единствената непредвидена неприятност предизвика младоженецът в деня на сватбата, когато отишъл да вземе Анхела Викарио с два часа закъснение, а тя отказала да се облече като булка, докато не го види у дома си. „Представи си — каза ми тя, — дори щях да се зарадвам, ако не беше дошъл, но да ме остави облечена като булка — никога.“ Благоразумието й се прие за естествено, защото нямаше по-срамно нещо за една жена от това да остане да чака напразно в булчинска рокля. А фактът, че Анхела Викарио се осмелила да сложи булото и венеца от портокалови цветчета, без да е девствена, по-късно щеше да се изтълкува като оскверняване на символите на целомъдрието. Само майка ми окачестви като смела постъпка това, че е залагала на тази карта до последната възможност. „По онова време — обясни ми тя — бог разбираше тези неща.“ Никой обаче все още не е узнал на каква карта е залагал Баярдо Сан Роман. От мига, в който пристигнал със закъснение, облечен в сюртук и с цилиндър, чак докато напусна танците с любимата си, той бе съвършеното олицетворение на щастлив младоженец.
Никога не се узна и на какво е залагал Сантяго Насар. Аз бях с него през цялото време, в църквата и на тържеството, заедно с Кристо Бедоя и брат ми Луис Енрике, и никой от нас не забеляза ни най-малката промяна у него. Много пъти съм повтарял това, и то е, защото четиримата бяхме израсли заедно в училище, после бяхме в една тайфа по време на ваканциите и никой не вярваше, че можем да имаме несподелена тайна, а още по-малко — такава голяма тайна.
Сантяго Насар обичаше гуляите и най-голямо удоволствие му достави изчисляването на разходите по сватбата в навечерието на убийството му. В църквата той пресметна, че украсата от цветя струва колкото четирийсет първокласни погребения. Това уточнение щеше да ме преследва дълго време, защото Сантяго Насар често ми бе казвал, че мирисът на цветя в затворено помещение за него е тясно свързан със смъртта, а в оня далечен ден ми повтори тези думи на влизане в църквата. „Не искам цветя на погребението си“ — каза ми той, без да знае, че на следващия ден аз щях да се погрижа наистина да няма цветя. По пътя от църквата до дома на Викарио той изчисли колко струват книжните гирлянди, с които бяха украсили улиците, колко са платили на музикантите и за илюминацията, и дори за градушката от суров ориз, с която ни посрещнаха на празненството. В жежкото пладне младоженците тръгнаха да обикалят двора. Баярдо Сан Роман ни беше станал голям приятел, приятел по чашка, както се казваше тогава, и изглежда, се чувстваше много добре на нашата маса. Анхела Викарио, без булото и венчето, с мокра от пот атлазена рокля, изведнъж бе възприела изражението на омъжена жена. Сантяго Насар бе изчислил — каза го и на Баярдо Сан Роман, — че до този момент сватбата струва към девет хиляди песос. Тя явно го прие като проява на невъзпитание. „Майка ми ме е учила, че никога не бива да се говори за пари пред чужди хора“ — ми каза. Баярдо Сан Роман, напротив, прие това с хумор и дори прояви самохвалство.