— Света Богородице — казала ужасена. — Продумайте, ако още сте на тоя свят.
Баярдо Сан Роман не влязъл, а побутнал леко жена си вътре, без да продума. После целунал Пура Викарио по бузата и заговорил с дълбоко огорчение, но много нежно.
— Благодаря за всичко, майко — й казал. — Вие сте светица.
Само Пура Викарио знае какво е правила през следващите два часа, но отнесе тайната си в гроба. „Помня само, че с едната ръка ме държеше за косата, а с другата ме удряше с такава ярост, че помислих, че ще ме убие“ — разказа ми Анхела Викарио. Но и това вършела толкова внимателно, че мъжът и по-големите й дъщери, които спели в другите стаи, не разбрали нищо чак до сутринта, когато всичко вече било свършено.
Близнаците се прибрали малко преди три, повикани спешно от майка си. Заварили Анхела Викарио просната по корем на канапето в трапезарията с посиняло от ударите лице, но не плачела. „Вече не се страхувах — каза ми тя. — Дори напротив, чувствах се така, сякаш най-после се бях отървала от теготата на смъртта и исках само всичко да свърши по-скоро, за да си легна да спя.“ Педро Викарио, по-решителният от братята, я хванал през кръста и я сложил да седне на, масата в трапезарията.
— Хайде, момиче — заговорил, треперещ от гняв, — казвай кой е.
Тя се забавила само колкото било необходимо, за да произнесе името. Потърсила го в тъмното, открила го от пръв поглед сред безброй многото объркващи се имена от този и от онзи свят и с точен удар го заковала на стената, като пеперуда без собствена воля, чиято присъда открай време е била написана.
— Сантяго Насар — казала тя.
Адвокатът поддържал тезата, че убийството е извършено в законна защита на честта; съдът я приел, а близнаците заявили след делото, че и хиляда пъти биха сторили същото, водени от същите подбуди. Те сами прозрели каква трябва да бъде защитата им още като се предали в църквата няколко минути след престъплението. Нахълтали задъхани в свещеническия дом, преследвани по петите от група разярени араби, и положили ножовете с чисти остриета върху масата на отец Амадор. Двамата били капнали от дивото дело на смъртта, дрехите им били пропити с кръв, ръцете и лицата — покрити с пот и незасъхнала кръв, но свещеникът си спомня предаването им като много достойна постъпка.
— Убихме го съзнателно — казал Педро Викарио, — но сме невинни.
— Може би пред бога — казал отец Амадор.
— Пред бога и пред хората — добавил Пабло Викарио. — Беше въпрос на чест.
Нещо повече — при възстановяване на фактите те представили убийството много по-жестоко, отколкото било в действителност, та по-късно се наложило с общински средства да се поправи главната врата на къщата на Пласида Линеро, нацепена от ножовете им. В затвора в Риоача, където останали три години да чакат присъдата, защото нямали с какво да платят гаранцията за условно пускане на свобода, по-старите затворници си спомняха добрия им нрав и общителност, но не бяха забелязали у тях и най-малкия признак за разкаяние. И все пак в действителност братята Викарио не направили необходимото, за да убият Сантяго Насар незабавно и без свидетели, а направили много повече, отколкото човек би могъл да си представи, за да им попречи някой да го убият; обаче не успели.
Както ми разказаха години по-късно, те най-напред го потърсили в дома на Мария Алехандрина Сервантес, където бяха заедно с него до два часа призори. Този факт, както и много други, не е бил отбелязан в протокола. Всъщност Сантяго Насар не беше там по времето, когато близнаците казаха, че отишли да го потърсят, защото бяхме излезли да правим серенади, но във всеки случай не е вярно, че те са ходили там. „Никога нямаше да излязат оттук“ — ми каза Мария Алехандрина Сервантес и защото много добре я познавах, изобщо не се усъмних в думите й. Братята отишли да го чакат в заведението на Клотилде Армента, откъдето знаели, че ще мине половината село, но не и Сантяго Насар. „Това бе единственото отворено заведение“ — заявили те пред следователя. „Рано или късно трябваше да излезе оттам“ — ми казаха, след като бяха оправдани. Но всеки знаеше, че главната врата на къщата на Пласида Линеро е затворена с резе отвътре дори през деня и че Сантяго Насар винаги носи със себе си ключовете от задния вход. Той наистина влязъл оттам, когато се прибирал в къщи, а близнаците Викарио го чакали повече от час от другата страна и ако след това, когато отивал да посрещне епископа, излязъл през вратата към площада, то е било по толкова необяснима причина, че и сам следователят не е могъл да я проумее.