Никога не е имало по-предизвестена смърт. След като сестрата им казала името, близнаците Викарио минали през килера на кочината, където държал касапските инструменти, и избрали двата най-хубави ножа — единия за разрязване, дълъг десет инча и широк два и половина, а другия за чистене, дълъг седем инча и широк един и половина. Увили ги в парцали и отишли да ги наточат на месарския пазар, където някои дюкянчета започвали вече да отварят. Първите купувачи били малко, но двайсет и двама души заявили, че чули какво са казали, и всички потвърдили единодушно, че според тях единственото намерение на близнаците било да бъдат чути. Фаустино Сантос, касапин и техен приятел, ги видял да влизат в три и двайсет, тъкмо когато разтягал тезгяха, и не разбрал защо идват в понеделник, толкова рано, все още със сватбените дрехи от тъмно сукно. Бил свикнал да ги вижда в петък, малко по-късно, и с кожените престилки, които си слагали за работа. „Помислих, че са толкова пияни — каза ми Фаустино Сантос, — че са объркали не само часа, но и деня. Припомних им, че е понеделник.“
— Кой не знае, че е понеделник, глупако — отвърнал му незлобиво Пабло Викарио. — Идваме само да наточим ножовете.
Наточили ги на точилото, както правели това всякога — Педро държал двата ножа и ги редувал на бруса, а Пабло въртял ръчката. Междувременно обсъждали великолепието на сватбата с другите касапи. Някои се оплакали, че не получили по парче от сватбената торта, макар че били другари по занаят, и братята им обещали да им го изпратят по-късно. Накрая сложили ножовете да пропеят на шмиргела, а Пабло вдигнал своя към лампата, та стоманата да засвятка.
— Отиваме да убием Сантяго Насар — казал той.
Те се ползвали с името на толкова почтени хора, че никой не им обърнал внимание. „Помислихме, че са пиянски приказки“ — заявили някои касапи, също както и Виктория Гусман, и толкова други хора, които ги видели след това. По-късно веднъж запитах касапите дали занаятът им не предразполага към убиването на човешко същество. Те възразиха: „Когато човек коли животно, не смее да го гледа в очите.“ Един от тях ми каза, че не можел да яде месо от животно, което сам е заклал. Друг ми каза, че не би могъл да убие крава, която е познавал преди това, а още по-малко, ако е пил от млякото й. Напомних им, че братята Викарио са колели прасетата, които сами са угоявали, и че са ги познавали така добре, че ги различавали по имена. „Вярно е — каза ми един от тях, — но забележете, че не им слагаха имена на хора, а на цветя.“ Фаустино Сантос единствен доловил капка истина в заплахата на Пабло Викарио и го попитал на шега защо им е потрябвало да убиват Сантяго Насар, след като има толкова богаташи, които заслужават да умрат преди него.
— Сантяго Насар знае защо — му отвърнал Педро Викарио.
Фаустино Сантос ми каза, че продължил да се съмнява, и казал това на един полицай, който минал оттам малко по-късно, за да купи половин кило чер дроб за закуската на кмета. Полицаят, както е отбелязано в протокола, се казвал Леандро Порной и умрял на следващата година, намушкан от бик в шията по време на патронния празник. Така че не можах изобщо да говоря с него, но Клотилде Армента потвърди, че той бил първият човек, който влязъл в магазина й, след като близнаците Викарио седнали там да чакат.
Клотилде Армента тъкмо заместила мъжа си на тезгяха. Така правели винаги. Продавали мляко рано сутринта и хранителни стоки през деня, а след шест часа следобед заведението ставало кръчма. Клотилде Армента отваряла в три и половина призори. Мъжът й, добродушният дон Рохелио де ла Флор, обслужвал кръчмата, докато я затворят. Но през онази нощ имало толкова много клиенти, които се отбивали след сватбения гуляй, че той си легнал едва след три, без изобщо да затваря, а Клотилде Армента станала по-рано от обикновено, защото искала да продаде млякото преди пристигането на епископа.
Братята Викарио влезли в четири и десет. По това време се продавали само хранителни стоки, но Клотилде Армента им продала бутилка тръстикова ракия не само защото ги уважавала, но и защото била много благодарна за парчето сватбена торта, което й изпратили. Те изгълтали цялата бутилка на две огромна глътки, но си останали вдървени. „Бяха толкова шашнати — ми каза Клотилде Армента, — че вече не можеше да им подейства и бензин.“ После си свалили сукнените сака, окачили ги много внимателно на облегалките на столовете и поискали още една бутилка. Ризите им били покрити с петна от засъхнала пот, а наболата брада им придавала див вид. Втората бутилка изпили по-бавно, седнали, без да откъсват очи от къщата на Пласида Линеро на отсрещния тротоар, чиито прозорци били тъмни. Най-големият прозорец към балкона бил на стаята на Сантяго Насар. Педро Викарио попитал Клотилде Армента дали е виждала светлина в тоя прозорец, а тя отвърнала, че не е, но въпросът й се сторил особен.