Клотилде Армента още не била продала млякото, когато братята Викарио се върнали с други два ножа, увити във вестници. Единият бил за разрязване на месо, с дебело ръждясало острие, дванайсет инча дълго и три инча широко; направил го сам Педро Викарио от дърводелски трион по времето, когато заради войната още не се внасяли немски ножове. Другият бил по-къс, но широк и извит. Следователят го е нарисувал в протокола, може би защото не е могъл да го опише, като отбелязва само, че приличал на миниатюрен ятаган. С тези ножове било извършено престъплението; и двата били груби и много изхабени.
Фаустино Сантос не могъл да разбере какво е станало. „Дойдоха отново да наточат ножовете — ми каза — и пак изкрещяха, та да ги чуят, че щели да изкормят Сантяго Насар, затова реших, че си правят майтап, а и не се загледах в ножовете и помислих, че са същите.“ Клотилде Армента обаче, още щом ги видяла да влизат, забелязала, че вече не са толкова решителни колкото първия път.
Всъщност те вече имали и първото разногласие. Братята не само бяха много по-различни отвътре, отколкото изглеждаха отвън, но и при извънредни обстоятелства проявяваха съвсем противоположен нрав. Ние, техните приятели, го бяхме забелязали още в началното училище. Пабло Викарио беше шест минути по-голям от брат си и бе по-мечтателен и решителен като юноша. Педро Викарио винаги ми се е струвал по-сантиментален и тъкмо поради това — по-властен. Те заедно се явиха на военен преглед, когато бяха на двайсет години, и Пабло Викарио бе освободен, за да поеме грижата за семейството. Педро Викарио изкара единайсетмесечната военна служба в патрула за опазване на обществения ред. Дисциплината във войската, утежнена от страха от смъртта, затвърди предразположението му да командва и навика да решава вместо брат си. Върна се с трипер като истински сержант и той се оказа по-силен и от най-крутите мерки на военната медицина, както и от инжекциите с арсеник и промивките с перманганат на доктор Дионисио Игуаран. Едва в затвора успели да го излекуват. Ние, приятелите им, бяхме единодушни, че Пабло Викарио неочаквано придоби някаква странна зависимост от своя по-малък брат, след като Педро Викарио се върна с казармена душа и с новия навик да си запретва ризата и да показва на всеки срещнат белега от куршум на лявата си страна. Той стигна дори дотам да изпитва нещо като благоговение пред трипера на голям мъж, който брат му излагаше на показ, сякаш беше военно отличие.
Педро Викарио, по собствените му изявления, бил този, който взел решението да убият Сантяго Насар, и отначало брат му просто го последвал. Но пак той бил оня, който сметнал, че задачата им е изпълнена, след като кметът ги разоръжил. Тъкмо тогава Пабло Викарио поел командването в свои ръце. Нито единият, нито другият не споменали нищо за тези разногласия в отделните си изявления пред следователя. Но Пабло Викарио няколко пъти ми повтори, че не му било лесно да убеди брат си да вземат последното решение. Педро може наистина да е бил обзет от краткотраен страх — факт е, че докато Пабло Викарио влязъл сам в кочината да вземе другите два ножа, братът агонизирал при всяка капка, докато се опитвал да се изпикае под тамариндите. „Брат ми никога не разбра какво значи това — ми каза Педро Викарио по време на единствения ни разговор. — Все едно, че пикаеш стъкло на прах.“ Пабло Викарио го заварил все още да прегръща дървото, когато се върнал с ножовете. „Беше облян в студена пот от болка — каза ми той — и се опита да ми каже аз да вървя сам, защото той не бил в състояние да убие когото и да било.“ Седнал на един от дърводелските тезгяхи, наредени под дърветата за сватбения гуляй, със смъкнат до коленете панталон. „Близо половин час загуби да смени марлята, с която си беше увил члена“ — ми каза Пабло Викарио. В действителност не се забавил повече от десет минути, но то било нещо толкова необяснимо, толкова загадъчно за Пабло Викарио, че той го изтълкувал като нова хитрост на брат си, за да си загубят времето до разсъмване. Затова му пъхнал ножа в ръката и почти насила го помъкнал да вървят да отмъстят за изгубената чест на сестра си.