Сантяго Насар притежаваше необикновената дарба да маскира хората до неузнаваемост и любимото му развлечение беше да променя външността на мулатките. Ровеше в гардеробите на едни, за да облича с техните дрехи други, и накрая всички се чувстваха не тези, които бяха, а тези, които не бяха. Веднъж една от тях се видя като толкова сполучливо копие на друга, че избухна в плач. „Почувствах се като излязла от огледалото“ — каза. Но оная нощ Мария Алехандрина Сервантес не позволи на Сантяго Насар да си достави удоволствие за последен път с умението си на превъплътител и използва толкова глупав претекст за това, че лошият привкус от оня спомен вгорчи завинаги живота й. И така, ние отведохме с нас музикантите, за да правим серенади, и продължихме веселбата, докато близнаците Викарио чакаха Сантяго Насар, за да го убият. Тъкмо на него, някъде към четири часа, му хрумна да се качи на хълма на вдовеца Ксиус и да направим серенада на младоженците.
Пяхме под прозорците, дори хвърляхме ракети и фишеци в градината, но не усетихме никакъв признак на живот в къщата. Не ни мина през ума, че може да няма никого, защото новият автомобил стоеше пред вратата, все още със свален гюрук, с атлазените панделки и букетчетата изкуствени портокалови цветчета, окачени за тържеството. Брат ми Луис Енрике, който тогава свиреше на китара като професионалист, импровизира в чест на младоженците песен за новобрачните недоразумения. Дотогава не беше валяло. Дори напротив, луната беше грейнала насред небето, въздухът беше прозрачен, а в края на дерето блещукаха множеството светлинки от блуждаещите огньове на гробището. От другата страна се виждаха банановите насаждения, сини под луната, тъжните тресавища и фосфоресциращата ивица на Карибско море на хоризонта. Сантяго Насар посочи една мигаща светлина в морето и ни каза, че това било блуждаещата душа на кораб с роби, който потънал заедно с товара си от сенегалски негри срещу широкия залив на Картахена. Не би могло да се помисли, че го измъчват угризения на съвестта, макар тогава да не знаеше, че мимолетният брачен живот на Анхела Викарио е свършил преди два часа. Баярдо Сан Роман я бе отвел пеша в къщата на родителите й, за да не би шумът от мотора да разнесе преждевременно вестта за нещастието му, и тогава вече е седял сам, на тъмно, в щастливата къща на вдовеца Ксиус.
Когато слязохме от хълма, брат ми ни предложи да закусим пържена риба в гостилницата на пазара, но Сантяго Насар отказа, защото искал да поспи един час преди пристигането на епископа. Тръгна си с Кристо Бедоя по брега на реката, заобикаляйки бедняшките колиби край старото пристанище, в които започваха да палят лампите, а преди да завие зад ъгъла, ни помаха с ръка за довиждане. Тогава го видяхме за последен път.
Кристо Бедоя, с когото се уговорил да се срещне по-късно на пристанището, го изпратил до задния вход на дома му. Кучетата се разлаяли по навик, когато го усетили да влиза, но той ги укротил в полумрака, като раздрънкал връзката ключове. Виктория Гусман гледала кафето на огнището, когато той минал през кухнята за вътрешността на къщата.
— Сантяго — повикала го тя, — кафето е почти готово.
Сантяго Насар отвърнал, че ще го изпие по-късно, и я помолил да каже на Дивина Флор да го събуди в пет и половина и да му занесе чифт чисти дрехи като тези, които носел. Миг след като той се качил да си легне, Виктория Гусман научила от просякинята какво е предала Клотилде Армента. В пет и половина тя изпълнила нареждането да го събуди, но не изпратила Дивина Флор, а сама се качила в спалнята с ленените дрехи в ръце, защото използвала всеки възможен случай да предпази дъщеря си от лапите на господаря.