Щом се появих в празната рамка на вратата, тя ме обърка със спомена за Сантяго Насар. „Стоеше там — каза тя. — Носеше белия си ленен костюм, който перяхме само с вода; кожата му беше толкова нежна, че не можеше да търпи дращенето на колата.“ Остана дълго време така, седнала в хамака, и дъвчеше кардамоново семе, докато се отърси от илюзията, че синът й се е върнал. Накрая въздъхна: „Беше смисълът на живота ми.“
Видях го в спомените й. Последната седмица на януари беше навършил двадесет и една години, беше строен и бледен, с арабските клепачи и къдрици на баща си. Единствено дете на брак по разум, в който нямаше и един-едничък миг щастие, по всичко личеше, че е доволен и весел с баща си, додето той не бе умрял внезапно три години преди това. Продължаваше да се чувствува щастлив със самотната си майка чак до понеделника на своята смърт. От нея беше наследил интуицията. От баща си още като дете се научи да борави с огнестрелно оръжие, наследи любовта към конете и майсторството в лова със соколи, от него научи и благородното изкуство на доблестта и благоразумието. Помежду си говореха на арабски, но никога пред Пласида Линеро, за да не се чувства тя изолирана. Нито веднъж не бяха ги виждали с оръжие в селото, а единствения път, когато носеха обучените си соколи, беше, за да покажат лов със соколи на един събор с благотворителна цел. След смъртта на бащата той бе принуден да изостави учението в края на гимназията, за да поеме управлението на семейния чифлик. А само негова си беше заслугата за веселия и спокоен нрав и доброто сърце.
В деня, в който щяха да го убият, майка му, като го видяла облечен в бяло, помислила, че е сбъркал дните. „Припомних му, че е понеделник“ — ми каза тя. Той й обяснил, че се е облякъл официално за всеки случай, ако му се удаде възможност да целуне пръстена на епископа. Тя не проявила особен интерес.
— Дори няма да слезе от парахода — рекла. — Ще, не ще, след като даде обичайната си благословия, ще си замине, откъдето е дошъл. Мрази селото ни.
Сантяго Насар знаел, че това е вярно, но черковните обреди го привличаха неудържимо. „То е като киното“ — ми беше казал веднъж. Майка му, напротив — единственото, което я интересувало във връзка с пристигането на епископа, било синът й да не се измокри от дъжда, защото го чула да киха, докато спял. Посъветвала го да си вземе чадър, но той й махнал с ръка и излязъл от стаята. Тогава го видяла за последен път.
Виктория Гусман, готвачката, беше сигурна, че този ден изобщо не валяло, както и през целия февруари. „Напротив — каза ми тя, когато отидох да я видя малко преди смъртта й. — Слънцето приличаше по-отрано, отколкото през август.“ Разрязвала три заека за обяда, заобиколена от дебнещи кучета с изплезени езици, когато Сантяго Насар влязъл в кухнята. „Сутрин винаги беше намусен“ — спомняше си без любов Виктория Гусман. Както всеки понеделник Дивина Флор, дъщеря й, вече напъпила девойка, му поднесла чаша силно кафе с няколко капки тръстикова ракия вътре, за да му премине махмурлукът. Огромната кухня с пращенето на огъня и заспалите по летвите кокошки сякаш криела някаква тайна. Сантяго Насар сдъвкал още един аспирин и седнал да пие на бавни глътки кафето, мисълта му течала мудно и той не откъсвал поглед от двете жени, които изкормвали зайците в нишата. Въпреки възрастта си Виктория Гусман беше яка жена. Момичето, още диво и необщително, сякаш се задъхваше от неудържимия порив на растежа. Когато Дивина Флор понечила да прибере празната чаша, Сантяго Насар я хванал за китката.
— Май че ти е време да се очовечиш — продумал й той.
Виктория Гусман му показала окървавения нож.
— Пусни я, момче — заповядала му тя съвсем сериозно. — Докато съм жива, няма да те оставя да я пипнеш.
Ибрахим Насар я прелъстил още съвсем млада. Няколко години я любил скришом из оборите на чифлика и когато страстите му се уталожили, я довел в къщата си да слугува. Дивина Флор, дъщеря от по-скорошна връзка, си знаеше, че е предопределена да сподели леглото на Сантяго Насар, и мисълта за това: я караше да изпитва преждевременен копнеж. „Не се е родил мъж като него“ — ми каза Дивина Флор, дебела и повяхнала, наобиколена от децата си от други, мъже. „Цял бащичко — възрази й Виктория Гусман. — Лайно и нищо повече.“ И тя пак потръпна от страх, като си спомни ужаса, с който Сантяго Насар я гледал, когато изтръгвала наведнъж вътрешностите на заека и още топли ги хвърляла на кучетата.