— Помогни ми — извика ми тя, — налитат да изядат червата.
Затворихме ги с катинар в кошарата. Пласида Линеро нареди по-късно да ги отведат някъде далече, докато свърши погребението. Но към пладне — никой не разбра как — те се измъкнаха и нахълтаха като побеснели в къщата. За първи път Пласида Линеро изгуби хладнокръвие.
— Тези противни псета! — извика тя. — Да ги убият! Заповедта бе изпълнена незабавно и къщата отново потъна в тишина. Дотогава нямаше никаква опасност за състоянието на трупа. Лицето бе останало невредимо, със същото онова изражение, което имаше, когато пееше, а Кристо Бедоя бе напъхал червата на мястото им и го бе превързал с пояс от ленено платно. Въпреки това следобед от раните започна да се отделя течност с цвят на сироп и привлече мухите, а около устата му се появи мораво петно, което много бавно, като сянката на облак във вода, се разнесе чак до корена на косите. Лицето, което винаги бе добродушно, придоби зло изражение и майка му го покри с кърпа. Тогава полковник Апонте разбра, че не бива повече да се чака, и нареди на отец Амадор да направи аутопсията. „По-лошо щеше да е, ако трябваше да го изровим след една седмица“ — каза той. Свещеникът беше следвал медицина и хирургия в Саламанка, но влязъл в семинарията, преди да се дипломира, и дори кметът знаеше, че тази аутопсия не е валидна. Въпреки това нареди да бъде направена.
Беше истинска касапница и стана в училището с помощта на аптекаря, който водеше протокола, и един студент по медицина първа година, дошъл за ваканцията. Разполагаха само с някои хирургически инструменти, а останалите бяха занаятчийски. Но като се изключат уврежданията по тялото, заключението на отец Амадор изглеждаше редовно и следователят го е приложил към протокола като ценно.
Седем от многобройните рани били смъртоносни. Черният дроб бил почти разкъсан от двата силни удара, нанесени в предната част. В стомаха имало четири прореза, единият от които толкова дълбок, че го пробил целия и увредил панкреаса. Имало други шест по-малки дупки в дебелото черво и многобройни рани по тънките черва. Единственият удар, нанесен в гърба, на височината на третия поясен прешлен, пробил десния му бъбрек. Коремната кухина била пълна с големи съсиреци кръв, а сред чревното съдържание и фекалиите се появил златният медальон, който Сантяго Насар глътнал, когато бил четиригодишен. В гръдния кош имало две перфорации — едната във второто дясно междуребрие, която засегнала белия дроб, а втората била съвсем близо до лявата мишница. Имал още шест по-малки рани по ръцете, под и над лактите, и два хоризонтални разреза — един на дясното бедро и друг на коремните мускули. Имал дълбока рана на дланта на дясната ръка. В заключението се казваше: „Приличаше на раната на Разпнатия.“ Мозъчната маса тежала шестдесет грама повече отколкото на нормален англичанин и отец Амадор отбеляза в заключението, че Сантяго Насар бил високо интелигентен и би могъл да има блестящо бъдеще. В последния пасаж обаче отбелязал наличието на хипертрофия на черния дроб, която отдавал на недобре излекуван хепатит. „Значи — каза ми той, — все пак не му оставаше много да живее.“ Доктор Дионисио Игуаран, който действително бе лекувал Сантяго Насар от хепатит, когато е бил на дванайсет години, си спомняше с възмущение за тази аутопсия. „Толкова тъп може да е само поп — каза ми той. — Никога не успях да му втълпя, че ние, жителите на тропиците, имаме по-голям черен дроб от испанците.“ Документът заключаваше, че смъртта е била причинена от силен кръвоизлив, предизвикан от някоя от седемте по-големи рани.
Върнаха ни съвсем друго тяло. Половината череп бе счупен при трепанацията, а красивото му лице, което смъртта бе пожалила, бе като чуждо. Освен това свещеникът изтръгнал из корен разкъсаните черва, но накрая не знаел какво да ги прави, благословил ги ядосано и ги хвърлил в кофата за смет. И на последните зяпачи, които надничали през прозорците на училището, любопитството им се изпарило, помощникът припаднал, а полковник Ласаро Апонте, който през живота си бе видял и извършил не една касапница, оттогава освен спиритист стана и вегетарианец. Изкорменото тяло, натъпкано с парцали и негасена вар и зашито нескопосно с грубо влакно и дебели игли за шиене на чували, едва не се разпадна, когато го положихме в новия ковчег, обвит отвътре с коприна. „Мислех, че така ще се запази за по-дълго време“ — ми каза отец Амадор. Стана тъкмо обратното — трябваше да го погребем набързо призори, защото беше в толкова лошо състояние, че не можеше повече да се търпи вътре в къщи.