Страхът на близнаците съответстваше на душевното състояние на хората отвън. Не се отхвърляше напълно мисълта за отмъщение от страна на арабите, но на никого, с изключение на братята Викарио, не бе му хрумнало за отрова. По-скоро се предполагаше, че ще изчакат падането на нощта, за да лиснат бензин през прозорчето и да запалят задържаните вътре в килията. Но и това предположение беше доста пресилено. Арабите бяха мирни преселници, установили се по Карибското крайбрежие в началото на века, чак до най-бедните и затънтени селца, където си бяха останали, за да продават пъстроцветни парцали и панаирджийски дрънкулки. Те бяха сплотени, работливи и ревностни католици. Женеха се помежду си, внасяха си жито, развъждаха агнета в дворовете си, отглеждаха риган и патладжани и единствената им бурна страст бяха картите. По-възрастните продължиха да говорят на селския арабски, който пренесоха от земите си и го запазиха в семействата си до второто поколение, но децата от третото поколение, с изключение на Сантяго Насар, слушаха родителите си на арабски, но им отвръщаха на испански. Така че нямаше голяма вероятност да променят изведнъж кроткия си нрав и да отмъщават за една смърт, виновници за която бихме могли да бъдем всички. Никой дори и не помисли за някакви действия от страна на роднините на Пласида Линеро, които винаги са били хора с буен нрав и пари, докато не прахосаха състоянието си; те бяха дали на света не един и не двама кръчмарски побойници, закриляни винаги от ореола на името си.
Разтревожен от слуховете, полковник Апонте посетил всички араби, къща по къща, и поне този път заключението му било правилно. Заварил ги слисани И натъжени, с траурни ленти по кандилата, а някои дори седели на пода и плачели с глас, но нито един от тях не таял намерения за мъст. Сутрешната им реакция се дължала на скорошното престъпление, а и самите участници в преследването признали, че при всички случаи щели да минат само с няколко юмрука. Нещо повече — именно Сусеме Абдала, матриархалната столетница, препоръчала чудотворната отвара от цвят на страстниче и зрял пелин, която спряла разстройството на Пабло Викарио и същевременно отпушила пикочния канал на близнака му. Педро Викарио тогава се унесъл в полудрямка, а възстановилият се брат успял, най-после да заспи без угризения. Така ги заварила Пурисима Викарио в три часа призори във вторник, когато кметът я завел да се сбогува с тях.
Замина цялото семейство, включително и по-големите дъщери с мъжете си, по предложение на полковник. Апонте. Заминаха, без никой да ги усети, възползвайки се от всеобщото изтощение, докато ние, малкото будиш в оня безвъзвратен ден, погребвахме Сантяго Насар. Заминаха, докато се успокоят духовете, според думите на кмета, но не се върнаха никога вече. Пура Викарио покрила лицето на върнатата дъщеря с кърпа, за да не се видят следите от боя, и я облякла в яркочервено, за да не си помисли някой, че жалее тайния си любовник. Преди да замине, тя помолила отец Амадор да изповяда синовете й в затвора, но Педро Викарио отказал и убедил и брат си, че нямало за какво да се разкайват. Останали сами, а в деня, в който ги преместиха в Риоача, бяха толкова спокойни и убедени в правотата си, че не пожелаха да ги изведат през нощта, както бе станало със семейството им, а посред бял ден и съвсем открито. Понсио Викарио, бащата, умрял известно време след това. „Отнесе го мъката“ — ми каза Анхела Викарио. Когато близнаците били оправдани, останали в Риоача, само на един ден път от Манауре, където живеело семейството. Там отишла и Пруденсия Котес, за да се омъжи за Пабло Викарио, който научил златарския занаят в работилницата на баща си и станал добър майстор. Педро Викарио, мъж без любов и без занаят, три години след това се върнал в армията, заслужил нашивките на първи сержант, а в едно прекрасно утро патрулът му навлязъл в партизанската зона с курварски песни на уста и нищо повече не се узна за него.
За повечето хора жертвата беше една — Баярдо Сан Роман. Всички смятаха, че останалите участници в трагедията са изпълнили с чест и дори с известно величие достойната роля, която им е отредил животът. Сантяго Насар бе изкупил оскърблението, братята Викарио бяха доказали, че са мъже, а измамената сестра отново бе възвърнала честта си. Единственият, който бе изгубил всичко, бе Баярдо Сан Роман. „Горкият Баярдо“ — както го наричаха в продължение на години. Никой обаче не се бе сетил за него чак до лунното затъмнение, в събота, когато вдовецът Ксиус разказал на кмета, че видял някаква светеща птица да кръжи над бившата му къща, и помислил, че е душата на жена му, която си искала своето. Кметът се плеснал по челото, но това нямало нищо общо с видението на вдовеца.