Дванайсет дни след престъплението следователят заварил цялото село с опънати до крайност нерви. От мрачната дъсчена канцелария в общината, където пиел силно кафе с тръстиков ром, за да пропъжда виденията от жегата, той бил принуден да повика подкрепление, за да обуздае хората, които се тълпели да дават показания, без да са били викани, нетърпеливи да изтъкнат собственото си значение в драмата. Съдия-следователят бил току-що дипломиран и още носел униформения костюм от черно сукно на юридическия факултет, и златния пръстен с печата на випуска му, и напереността и лиризма на възторжен първолак. Но никога не узнах името му. Всичко, което знам за характера му, научих от протокола, който много хора ми помогнаха да открия в съдебната палата на Риоача двайсет години след престъплението. В архива цареше хаос и досиета, събирани цял век, стояха струпани на пода в порутената колониална сграда, която два дни е била главна квартира на Франсис Дрейк. Приземният етаж се наводняваше от прилива и разшитите томове плуваха в безлюдните канцеларии. Аз самият неведнъж съм се ровил, с вода до глезените, в това блато от загубени каузи и само по една случайност, след пет години търсене, успях да намеря триста двайсет и две отделни страници от над петстотинте, които вероятно е съдържал протоколът.
Името на съдията никъде не се появи, но явно е бил човек, обладан от литературна треска. Без съмнение беше чел испанските класици, както и някои латински, и е познавал много добре Ницше, който по онова време бе модният автор сред магистратите. Бележките в полето изглеждаха написани с кръв, и то не само заради цвета на мастилото. Той е бил толкова смаян от загадката, която му било писано да разгадава, че неведнъж се е увличал в лирични отклонения, които противоречаха на строгостта на професията му. Особено несправедливо му се струвало това, че животът си е послужил с толкова много случайности, забранени в литературата, за да се осъществи безпрепятствено една толкова предизвестена смърт.
Но онова, което най-много го разтревожило след цялото му прекалено усърдие, бил фактът, че не открил никакъв признак, дори и най-незначителния, че тъкмо Сантяго Насар бил извършителят на опозоряването. Приятелките на Анхела Викарио, нейни съучастнички в измамата, продължили да разправят още много време, че тя споделила тайната си с тях преди сватбата, но не им разкрила името. В протокола е записано: „Каза ни за чудото, но не спомена името на чудотвореца.“ Анхела Викарио, от своя страна, държала на своето. Когато следователят я запитал със свойствения си усукан стил дали знае кой е покойният Сантяго Насар, тя му отвърнала невъзмутимо:
— Той бе моят озлочестител.
Така е отбелязано в протокола, но без да се уточняват мястото и начинът. По време на делото, което продължило само три дни, защитникът наблегнал най-вече върху неоснователността на това обвинение. Съдия-следователят бил толкова изумен от липсата на доказателства срещу Сантяго Насар, че на места добрата му работа изглежда осакатена от отчаянието. На страница четиристотин и шестнайсета той собственоръчно е отбелязал в полето с червеното мастило на аптекаря: „Дайте ми един предразсъдък и ще обърна света.“ Под тази пара фраза на отчаяние на един дъх и със същото кърваво мастило той е нарисувал прободено със стрела сърце. За него, както и за нас, най-близките приятели на Сантяго Насар, самото му поведение през последните часове бе категорично доказателство за невинността му.
В утрото, в което умря, Сантяго Насар наистина нито за миг не е изпаднал в двоумение, въпреки че е знаел прекрасно каква ще бъде цената за оскърблението, което му приписват. Той познаваше лицемерните нрави на своя свят и сигурно е знаел, че първичната натура на близнаците няма да устои на жаждата за мъст. Никой не познаваше много добре Баярдо Сан Роман, но Сантяго Насар го познаваше достатъчно, за да предполага, че под светската си напереност и той, като всеки друг, е подчинен на вродените си предразсъдъци. Освен това, когато накрая, в последния момент, е узнал, че братята Викарио го причакват, за да го убият, реакцията му не е била на уплаха, както се е казвало толкова пъти, а по-скоро на невинно изумление.