— Въпросът е сериозен — й казал Кристо Бедоя. — Търсят го, за да го убият.
Виктория Гусман забравила безобидността си.
— Тези нещастни момчета не могат да убият никого — казала тя.
— Пият от събота — напомнил Кристо Бедоя.
— Тъкмо затова — възразила тя. — Кой пияница яде собствените си лайна.
Кристо Бедоя се върнал в салона, където Дивина Флор току-що била отворила прозорците. „Разбира се, че не валеше — ми каза Кристо Бедоя. — Още нямаше седем и през прозорците нахлуваше слънце.“ Той отново попитал Дивина Флор сигурна ли е, че Сантяго Насар не е влязъл през вратата на салона. Тоя път тя не била толкова убедена, колкото първия. Попитал я за Пласида Линеро и тя му обяснила, че й оставила кафето на нощното шкафче, но не я събудила. Винаги било така — щяла да се събуди в седем, да си изпие кафето и да слезе да даде нареждания за обяда. Кристо Бедоя погледнал часовника — било шест и петдесет и шест минути. Тогава се качил на втория етаж, за да се увери, че Сантяго Насар не се е прибрал.
Вратата на стаята му била заключена отвътре, защото Сантяго Насар излязъл през спалнята на майка си. Кристо Бедоя не само познавал къщата като собствения си дом, но и бил толкова близък със семейството, че бутнал вратата на спалнята на Пласида Линеро, за да мине оттам в съседната стая. Прашен сноп светлина се процеждал през прозорчета, а красивата жена, спяща в хамака на една страна, подложила като девойче ръка под бузата си, изглеждала недействителна. „Беше като видение“ — ми каза Кристо Бедоя. Очарован от красотата й, той я съзерцавал няколко мига, а после прекосил тихо стаята, минал край банята и влязъл в стаята на Сантяго Насар. Леглото било непокътнато, на креслото били сложени грижливо огладените дрехи за езда, върху тях лежало широкополото сомбреро, а на пода се виждали ботушите и шпорите му. На нощната масичка ръчният часовник на Сантяго Насар показвал шест часа и петдесет и осем минути. „Изведнъж си помислих, че може да е излязъл въоръжен“ — ми каза Кристо Бедоя. Но намерил магнума в чекмеджето на нощното шкафче. „Никога не бях стрелял — ми каза Кристо Бедоя, — но реших да взема револвера и да го занеса на Сантяго Насар.“ Пъхнал го в пояса си, под ризата, и едва след престъплението разбрал, че не е зареден. Пласида Линеро се появила на вратата с чашка кафе в ръка точно в мига, в който той затварял чекмеджето.
— Боже господи! — възкликнала тя. — Как ме уплаши!
Кристо Бедоя също се уплашил. Видял я на светло, с пеньоар на златни чучулиги и с разрошена коса, и магията вече я нямало. Малко объркано обяснил, че влязъл да потърси Сантяго Насар.
— Отиде да посрещне епископа — казала Пласида Линеро.
— Мина, без да спре — казал той.
— Така си и знаех — рекла тя. — Тоя кучи син.
Не продължила, защото в този миг забелязала, че Кристо Бедоя не можел да си намери място от притеснение. „Надявам се, че господ ми е простил — ми каза Пласида Линеро, — но ми се видя толкова смутен, че изведнъж си помислих: да не би да е влязъл да краде.“ Попитала го какво му е. Кристо Бедоя съзнавал, че е изпаднал в неловко положение, но не посмял да й каже истината.
— Не съм мигнал цяла нощ — й рекъл.
Отишъл си без повече обяснения. „Във всеки случай — ми каза, — тя все си въобразяваше, че някой я ограбва.“ На площада срещнал отец Амадор, който се връщал в църквата с одеждите си за несъстоялата се литургия, но си помислил, че свещеникът по би могъл да стори за Сантяго Насар нищо друго, освен да се моли за спасението на душата му. Тръгнал отново към пристанището, когато чул, че някой го вика от магазина на Клотилде Армента. Педро Викарио стоял на вратата, смъртноблед и разрошен, с разкопчана риза и запретнати до лактите ръкави, и с грубия нож в ръка, който сам бил изработил от острие на трион. Постъпката му била прекалено дръзка, за да е случайна, но не била нито единствената, нито най-преднамерената, на която се решил през последните минути, само и само да му попречат да извърши престъплението.
— Кристобал — извикал той, — кажи на Сантяго Насар, че го чакаме тук, за да го убием.
Кристо Бедоя щял да му направи услугата да му попречи. „Ако знаех да стрелям, Сантяго Насар щеше да е жив“ — ми каза. Но самата мисъл го ужасила, особено след всичко онова, което бил чувал за разрушителната сила на бронебойните патрони.
— Предупреждавам те, че е въоръжен с магнум, с който може да разцепи мотор — извикал той.