— Не бъди жестока — казал й той. — Представи си, че е човешко същество.
Почти двайсет години бяха необходими на Виктория; Гусман, за да проумее как мъж, свикнал да убива беззащитни животни, може да изпита такъв силен ужас. „Боже господи! — възкликна уплашена. — Това беше цяло откритие за мен!“ Въпреки това носела в себе си толкова омраза, че в деня на престъплението продължила да храни кучетата със заешките вътрешности, само за да вгорчи закуската на Сантяго Насар. Така ги и заварил стряскащият рев на параходната сирена, събудила цялото село с известието за пристигането на епископа.
Къщата, някога склад, беше на два етажа, със стени от груби дъски и покрив от поцинкована ламарина с двойна стряха, от който лешоядите дебнеха отпадъците в пристанището. Беше строена по времето, когато реката течала толкова покорна, че морски баркаси и дори по-големи параходи се осмелявали да навлязат дотук през тинестите води на устието. Когато Ибрахим Насар пристигнал с последните араби, след гражданските войни, морските съдове вече не стигали дотук поради непостоянството на реката и складът не се използвал.
Ибрахим Насар го купил на безценица, като възнамерявал да открие магазин, какъвто никога не отвори, и едва когато решил да се жени, приспособил сградата в къща за живеене. Долния етаж превърнал в салон, който служеше за всичко, а в дъното построил конюшня за четири коня, стаи за прислугата и лятна кухня с прозорци към пристанището, откъдето непрекъснато нахлуваше зловонието на реката. Единственото нещо, останало непокътнато в салона, беше витата стълба, взета навярно от някой разбил се в пристанището кораб. На втория етаж, където преди били митническите канцеларии, направил две просторни спални и пет стаички за многобройната челяд, която възнамерявал да има, построил и дървен балкон, надвиснал над бадемовите дървета на площада, където Пласида Линеро търсеше разтуха за самотата си през мартенските вечери. Запазил главния вход на фасадата, като му направил две стъклени врати със стругувани дръжки. Запазил и задната врата, издигайки горния й праг, за да може да минава, възседнал кон, и оставил част от стария кей. Тази врата се използваше най-много не само защото водеше направо към конюшнята и кухнята, а и защото през нея можеше да се излезе на крайбрежната улица, без да се минава през площада. Главният вход, освен в празник, винаги беше затворен с дървеното мандало. Но въпреки това оттук, а не през задната врата, където го чакаха мъжете, за да го убият, тъкмо оттук излезе Сантяго Насар, за да посрещне епископа, макар че е трябвало да заобиколи цялата къща, за да стигне до пристанището.
Никой не бе могъл да проумее този низ от гибелни случайности. Съдия-следователят, който дошъл от Риоача, навярно ги е усетил, но не посмял да ги приеме, защото в протокола личеше явното му желание да намери някакво рационално обяснение. Вратата към площада на няколко места бе назована като в сензационно издание „фаталната врата“. Всъщност единственото разумно обяснение изглеждаше даденото от Пласида Линеро, която отвърнала на въпроса с чисто майчински довод: „Когато беше добре облечен, синът ми никога не излизаше през задната врата.“ Изглеждаше нещо толкова просто, че следователят го отбелязал на отделно листче, но не го включил в протокола.
Виктория Гусман от своя страна отговорила съвсем категорично, че нито тя, нито дъщеря й знаели, че Сантяго Насар го чакали, за да го убият. С течение на времето обаче тя призна, че когато той влязъл в кухнята да пие кафе, и двете знаели. Казала им го някаква жена, която се отбила след пет часа, за да поиска малко мляко, а освен това им разкрила подбудите и мястото, където го причакват. „Не го предупредих, защото мислех, че са пиянски приказки“ — ми каза Виктория Гусман. Дивина Флор обаче ми призна при едно мое по-сетнешно посещение, когато майка й не беше вече между живите, че тя не казала нищо на Сантяго Насар, защото в дъното на душата си искала да го убият. Самата Дивина Флор не го предупредила, защото по онова време била просто едно уплашено момиченце, неспособно да вземе самостоятелно решение, и още повече се уплашила, когато той я стиснал за китката, а ръката му била студена и тежка като на мъртвец.
Сантяго Насар прекосил с едра крачка потъналата в полумрак къща, пришпорван от ликуващия рев на епископския параход. Дивина Флор минала пред него, за да му отвори вратата, и се стараела той да не я спипа между клетките със заспали птички в трапезарията, между сламените столове и саксиите с висящи папрати в гостната, но докато сваляла мандалото от вратата, не успяла да отбегне ръката му на хищен ястреб. „Сграбчи ме изотзад — каза ми Дивина Флор. — Така правеше винаги, когато ме заварваше сама някъде из къщата, но тогава не се уплаших както друг път, а ужасно ми се доплака.“ Отдръпнала се, за да му направи път да излезе, и през открехнатата врата зърнала бадемовите дървета на площада, посребрени от утринната зора, но не посмяла да се загледа повече. „Тогава сирената на парахода млъкна и запяха петлите — ми каза тя. — Вдигнаха такава врява, просто да не повярваш, че има толкова петли в селото, дори помислих, че ги карат с парахода на епископа.“ Единственото, което е могла да направи за мъжа, който никога нямаше да бъде неин, било да не залоства вратата въпреки заповедта на Пласида Линеро, та да може той пак да влезе оттам в случай на нужда. Някой — никога не се узна кой е бил — пъхнал под вратата писмо в плик, а в него предупреждавали Сантяго Насар, че го причакват, за да го убият, разкривали му мястото и подбудите, както и други точни подробности около готвеното престъпление. Писмото било на земята, когато Сантяго Насар излизал от къщи, но той не го видял; не го видяла нито Дивина Флор, нито някой друг; открили го едва много време след като престъплението бе извършено.