Педро Викарио знаел, че не е вярно. „Оръжие носеше само с дрехите за езда“ — ми каза. Но все пак той предвидил възможността Сантяго да е съоръжен, когато решил да измие позора на сестра си.
— Мъртвите не стрелят — извикал.
Тогава се появил на вратата Пабло Викарио. Бил блед като брат си, носел сакото от сватбата и държал увит във вестници нож. „Ако не беше това — ми каза Кристо Бедоя, — никога нямаше да разбера кой от двамата кой е.“ Клотилде Армента подала глава зад Пабло Викарио и извикала на Кристо Бедоя да побърза, защото в това село, пълно с мухльовци, само мъж като него може да предотврати трагедията.
Всичко, станало по-късно, се знае от всички. Хората, които се връщали от пристанището, привлечени от виковете, започнали да се събират на площада, за да видят престъплението. Кристо Бедоя попитал неколцина познати за Сантяго Насар, но никой не го бил виждал. На вратата на Обществения клуб се сблъскал с полковник Ласаро Апонте и му разказал какво се било случило миг по-рано пред магазина на Клотилде Армента.
— Не може да бъде — казал полковник Апонте, — защото аз ги пратих да спят.
— Току-що ги видях с ножове за колене на прасета — казал Кристо Бедоя.
— Не може да бъде, защото аз им взех ножовете, преди да ги пратя да спят — възразил кметът. — Може би си ги видял преди това.
— Видях ги преди две минути и всеки от двамата държеше по един нож за колене на прасета — настоял Кристо Бедоя.
— А, по дяволите! — казал кметът. — Значи са се върнали с други ножове!
Обещал да се заеме с тая работа веднага, но влязъл в Обществения клуб да уговори партия домино за същата вечер, а когато излязъл, престъплението вече било извършено. Тогава Кристо Бедоя допуснал единствената си фатална грешка — помислил, че. Сантяго Насар в последния момент е решил да закуси у нас, преди да се преоблече, и отишъл да го търси там. Тръгнал бързо покрай брега на реката и питал всеки срещнат не е ли виждал Сантяго Насар да минава, но никой не му отговорил утвърдително. Не се разтревожил, защото за нашата къща можеше да се мине и по други пътища. Проспера Аранго, другоселката, го помолила да направи нещо за баща й, който умирал в пристройката, безучастен към беглата благословия на епископа. „Бях го видяла на минаване оттам — каза сестра ми Маргот — и вече приличаше на мъртвец.“ Кристо Бедоя изгубил четири минути, за да установи състоянието на болния, и обещал да се върне по-късно и да му окаже бърза помощ, но изгубил още три минути, за да помогне на Проспера Аранго да пренесе баща си в спалнята. Когато излязъл, чул далечни викове и му се сторило, че гърмят фишеци някъде откъм площада. Опитал се да тича, но хлабаво закаченият револвер на кръста му пречел. Като завил зад последния ъгъл, познал в гръб майка ми, която почти влачела за ръка най-малкия си син.
— Луиса Сантяга — извикал й той, — къде е кръщелникът ви?
Майка ми едва-едва обърнала глава, с лице обляно в сълзи.
— Ох, сине — отвърнала, — казват, че го убили!
Така било. Докато Кристо Бедоя го търсел, Сантяго Насар влязъл в къщата на Флора Мигел, неговата годеница, точно зад ъгъла, където той го видял за последен път. „Не ми дойде на ум, че може да е там — ми каза, — защото тия хора никога не ставаха преди пладне.“ Мнозина мислеха, че цялото семейство спи до дванайсет на обяд по заповед на Нахир Мигел, най-мъдрия мъж в общността. „Затова Флора Мигел, въпреки че не беше в първа младост, беше свежа като роза“ — казва Мерседес. Истината е, че те до късно не отваряха къщата, както и много други хора, но бяха ранобудни и работливи. Бащите на Сантяго Насар и на Флора Мигел си бяха дали дума да ги оженят. Сантяго Насар прие годежа, вече юноша, и бе решил да изпълни поетото задължение, може би защото имаше същото практично схващане за женитбата като баща си. Флора Мигел, от своя страна, наистина притежаваше известна свежест, но бе лишена от изящество и интелигентност и вече бе шаферка на сватбите на всичките си връстници, така че този годеж за нея бе като извратен от провидението. Годеничеството им бе просто, без формални посещения и без сърдечни терзания. Няколкократно отлаганата сватба най-после бе определена за Коледа.
Оня понеделник Флора Мигел се събудила от първия рев на епископския параход, а много скоро след това узнала, че близнаците Викарио причакват Сантяго Насар, за да го убият. На сестра ми монахинята — единствената, която бе говорила с нея след нещастието — тя заявила, че дори не помни кой точно й го казал. „Знам само, че в шест часа сутринта всички знаеха“ — й казала. Сторило й се невероятно, че могат да убият Сантяго Насар, но затова пък й хрумнало, че навярно ще го оженят насила за Анхела Викарио, за да й възвърне честта. Докато половината село чакало епископа, тя стояла в стаята си, плачела от яд и подреждала в кутийката писмата, които Сантяго Насар й бил изпращал от гимназията.