Винаги, когато минавал край къщата на Флора Мигел, дори да нямало никой, Сантяго Насар драсвал с ключовете по металната мрежа на прозорците. Оня понеделник тя го чакала с кутията писма в скута. Сантяго Насар не можел да я види от улицата, но тя го видяла, че се приближава, още преди той да драсне с ключовете по металната мрежа.
— Влез — му подвикнала.
Никой, дори лекар, не бил влизал ь тази къща в шест и четирийсет и пет сутринта. Сантяго Насар тъкмо се бил разделил с Кристо Бедоя пред магазина на Ямил Шаюм и толкова много хора го чакали да мине през площада, че е необяснимо как никой не го видял да влиза в дома на годеницата си. Със същото постоянство като мен съдия-следователят е търсил поне един човек, който да го е видял, но не открил никого. На страница триста осемдесет и втора от протокола той е написал с червено мастило още една сентенция в полето: Фаталността ни прави невидими. Истината е, че Сантяго Насар влязъл през главния вход, пред очите на всички, и без да направи каквото и да било, за да не бъде забелязан. Флора Мигел го чакала в гостната, позеленяла от яд, в една от онези злополучни рокли с жабо и маншети, които носеше при официални случаи, и му тикнала кутията в ръцете.
— Дръж си ги! — му казала. — И дано да те убият!
Сантяго Насар толкова се смаял, че кутията паднала от ръцете му, а писмата, писани без любов, се пръснали на пода. Опитал се да догони Флора Мигел в стаята, но тя затръшнала вратата и дръпнала резето. Почукал няколко пъти и я повикал с твърде силен за часа глас, така че цялото семейство притичало разтревожено. Със снахите и зетьовете, деца и възрастни, те били повече от читиринайсет. Последен се появил Нахир Мигел, бащата, с червена брада и бедуинската джелаба, която донесъл от родината си и която винаги обличал в къщи. Виждал съм го неведнъж — той беше много едър и много сдържан, но това, което ми бе направило най-силно впечатление, беше излъчваната от него властност.
— Флора, отвори вратата — извикал той на своя език.
Влязъл в стаята на дъщеря си, докато семейството смаяно наблюдавало Сантяго Насар. Стоял на колене в гостната, вдигал писмата от пода и ги прибирал в кутията. „Приличаше на покаяник“ — ми казаха. Нахир Мигел излязъл от стаята след няколко минути, дал знак с ръка и цялото семейство изчезнало.
Продължил да разговаря със Сантяго Насар на арабски. „От първия миг разбрах, че няма понятие за това, което му разказвах“ — ми рече. Тогава го запитал поверително дали знае, че братята Викарио го чакат, за да го убият. „Пребледня и просто загуби ума и дума, така че беше немислимо да се е преструвал“ — ми каза Нахир Мигел. Той също бе на мнение, че поведението на Сантяго Насар издавало по-скоро объркване, отколкото страх.
— Ти си знаеш имат ли право или не — му казал. — Но във всеки случай, сега ти остават само два пътя — или да се скриеш тук, защото този дом е и твой, или да излезеш с моята пушка.
— Нищичко не разбирам — казал Сантяго Насар.
Това било всичко, което успял да изрече, и го казал на испански. „Приличаше на мокро птиче“ — ми каза Нахир Мигел. Трябвало да измъкне кутията от ръцете му, защото той не знаел къде да я дене, за да отвори вратата.
— Ще бъдете двама срещу един — му казал.
Сантяго Насар излязъл. Хората се били струпали на площада като за парад. Всички го видели да излиза и всички разбрали, че вече знае, че ще го убият, и бил толкова смаян, че объркал пътя за дома си. Казват, че от един балкон някой подвикнал: „Не оттам, арабино, откъм стария пристан.“ Сантяго Насар се озърнал. Ямил Шаюм го извикал да се скрие в магазина му и влязъл да вземе двуцевката, но не помнел къде бил скрил патроните. От всички страни започнали да му подвикват и Сантяго Насар няколко пъти се завъртял насам-натам, зашеметен от толкова гласове наведнъж. Било ясно, че се упътва към кухненската врата, но изглежда, изведнъж се сетил, че главният вход е отключен.
— Идва — казал Педро Викарио.
Двамата го видели едновременно. Пабло Викарио си съблякъл сакото, поставил го на едно столче и развил ножа с форма на ятаган. Преди да излязат от магазина и без да се уговарят, двамата се прекръстили. Тогава Клотилде Армента хванала Педро Викарио за ризата и извикала на Сантяго Насар да бяга, защото ще го убият. Викът бил толкова силен, че заглушил всички останали. „Отначало се уплаши — ми каза Клотилде Армента, — защото не знаеше кой му вика и откъде.“ Но като видял нея, той видял и Педро Викарио, който я блъснал на земята и настигнал брат си. Сантяго Насар бил на по-малко от петдесет метра от дома си и хукнал към главната врата.