Пет минути преди това в кухнята Виктория Гусман разказала на Пласида Линеро това, което вече всички знаели. Пласида Линеро беше жена със здрави нерви, така че не дала никакъв признак за паника. Тя попитала Виктория Гусман казала ли е нещо на сина й и Виктория Гусман излъгала съвсем съзнателно, че когато той слязъл да пие кафе, тя още нищо не знаела. От салона, където продължавала да чисти пода, Дивина Флор видяла в същия миг, че Сантяго Насар влиза през вратата откъм площада и се изкачва по парадната стълба към спалните. „Видях го съвсем ясно — ми разказа Дивина Флор. — Носеше белите дрехи, а в ръката си държеше нещо, което не различих много добре, но ми заприлича на букет рози.“ Така че, когато Пласида Линеро я попитала за него, Дивина Флор я успокоила.
— Преди една минута се качи в стаята — й казала.
Тогава Пласида Линеро видяла писмото на земята, по не го вдигнала, и узнала какво пише в него едва когато някой й го показал по-късно, в суматохата след нещастието. Тя видяла през вратата братята Викарио, които тичали към къщата с голи ножове в ръце. От мястото, където се намирала, можела да види тях, но не и сина си, който тичал от другия ъгъл към вратата. „Помислих, че искат да влязат и да го убият вътре в къщи“ — ми каза тя. Тогава се втурнала към вратата и я затръшнала с един удар. Вече слагала мандалото, когато чула виковете на Сантяго Насар, чула ужасените удари с юмрук по вратата, но помислила, че той е горе и че ругае братята Викарио от балкона на стаята си. Качила се да му помогне.
На Сантяго Насар не му достигнали само няколко секунди, за да влезе, преди вратата да се затръшне. Успял да потропа няколко пъти с пестници и веднага след това се обърнал, за да посрещне с голи ръце неприятелите си. „Уплаших се, когато го видях с лице към мен — ми каза Пабло Викарио, — защото ми се стори двойно по-едър, отколкото беше.“ Сантяго Насар вдигнал ръка, за да посрещне първия удар на Педро Викарио, който го нападнал от дясната страна с насочен напред нож.
— Копелета! — им изкрещял.
Ножът пробил дланта на дясната му ръка и потънал до дръжката в хълбока. Всички чули неговия вик на болка.
— Ох, майчице!
Педро Викарио измъкнал ножа с яката си ръка на колач и му нанесъл втори удар почти на същото място. „Странното бе, че ножът излизаше чист — заявил Педро Викарио пред следователя. — Бях го мушнал най-малко три пъти, а нямаше нито капка кръв.“ След третия удар Сантяго Насар се сгърчил със скръстени върху корема ръце, надал рев като заклано биче и се опитал да им обърне гръб. Пабло Викарио, който бил вляво от него, тогава му нанесъл с кривия нож единствения удар в гърба и силна струя кръв опръскала ризата му. „Миришеше като него“ — ми каза. Три пъти смъртно ранен, Сантяго Насар отново се обърнал с лице към тях и облегнал гръб на вратата на майка си без ни най-малка съпротива, сякаш искал само да помогне да го доубият поравно. „Повече не извика — заявил Педро Викарио пред следователя. — Дори напротив, стори ми се, че се смее.“ Тогава двамата продължили да го мушкат пред вратата, с редуващи се удари, без усилие, носейки се в ослепителния покой, който намерили отвъд страха. Не чули виковете на цялото село, уплашено от собственото си престъпление. „Чувствах се така, сякаш препусках на кон“ — заявил Пабло Викарио. Двамата изведнъж се върнали към действителността, защото били съвсем изтощени, но въпреки това им се струвало, че Сантяго Насар никога няма да падне. „По дяволите, братовчеде — ми каза Пабло Викарио, — нямаш представа колко трудно е да се убие човек!“ В желанието си да свърши веднъж завинаги Педро Викарио потърсил сърцето му, но го потърсил почти под мишницата, където е на свинете. Всъщност Сантяго Насар не падал, защото те самите го приковавали с ножовете към вратата. Отчаян, Пабло Викарио го разсякъл направо през корема и всички черва изскочили с фъстене. Педро Викарио щял да направи същото, но ръката му трепнала от ужас и ножът се плъзнал по бедрото на жертвата. Сантяго Насар постоял още миг облегнат на вратата, докато видял собствените си черва на светлината на слънцето, чисти и сини, и се свлякъл на колене.
След като го викала из стаите, чувайки отнякъде други викове, които не били нейните, Пласида Линеро погледнала през прозореца към площада и видяла близнаците Викарио, които бягали към черквата. По петите им тичали Ямил Шаюм с пушката си за лов на тигри и други невъоръжени араби, и Пласида Линеро помислила, че опасността вече е минала. После излязла на балкона на спалнята и видяла Сантяго Насар пред вратата, проснат по очи в праха, опитвайки се да стане от локвата собствена кръв. Изправил се на една страна и тръгнал като в умопомрачение, придържайки с ръце висящите си черва.