Сантяго Насар имал основание да се чувства измамен. Той се отзовал на молбите на отец Кармен Амадор с няколко товара дърва, а после лично избрал петлите с най-тлъсти гребени. Но огорчението му не траяло дълго. Сестра ми Маргот, която също била на кея, го видяла в много добро настроение и с желание да продължи гуляя, въпреки че аспирините никак не му помогнали. „Не изглеждаше изстинал и мислеше само за това колко е струвала сватбата“ — разказа ми тя. Кристо Бедоя — и той бил с тях — съобщил цифри, от които удивлението нараснало. Той, Сантяго и аз бяхме продължили гуляя предишната вечер, кажи-речи, до четири, но Кристо не се прибрал да спи у родителите си, а останал на приказки у дядо си. Там събрал сведенията, които му липсвали, за да изчисли разходите за гощавката. Разправял, че били заклани четирийсет пуйки и единайсет прасета за гостите, и още четири телета, които младоженецът оставил да се пекат на площада за хората от селото. Разказал, че били изпити двеста и пет каси контрабанден алкохол и близо две хиляди бутилки тръстиков ром, които били раздадени между множеството. Нямало нито един човек, бил той богат или беден, който да не е участвал по някакъв начин в най-шумния гуляй, който някога е вдиган в селото. Сантяго Насар замечтал на глас.
— Такава ще е и моята сватба — казал. — Цял живот няма да ви стигне да разправяте за нея.
Сестра ми усетила, че нещо я пробожда в сърцето. Помислила си отново за късмета на Флора Мигел, която имала толкова неща в живота, а щяла да има и Сантяго Насар на Коледа тази година. „Изведнъж осъзнах, че няма по-добра партия от него — ми каза тя. — Представи си: хубав, възпитан и със собствено състояние на двайсет и една години.“ Обикновено тя го канеше у нас на закуска, когато имаше питки от маниока, а майка ми тъкмо това приготвяла същата оная сутрин. Сантяго Насар приел с възторг.
— Ще се преоблека и ще те настигна — казал и едва тогава забелязал, че си е забравил часовника на нощното шкафче. — Колко е часът?
Било шест и двайсет и пет. Сантяго Насар хванал под ръка Кристо Бедоя и го повел към площада.
— След четвърт час съм у вас — казал на сестра ми.
Тя настояла да тръгнат заедно веднага, защото закуската била сложена. „Настояваше някак особено — каза ми Кристо Бедоя. — Толкова настояваше, че после съм си мислел да не би Маргот вече да е знаела, че ще го убият, и да е искала да го скрие у вас.“ Сантяго Насар обаче успял да я убеди тя да върви, докато той си сложи костюма за езда, защото трябвало да иде рано в „Дивино ростро“ — щял да кастрира телета. На тръгване помахал с ръка на сестра ми, както преди това помахал на майка си, и се отдалечил към площада, хванал Кристо Бедоя под ръка. Тогава тя го видяла за последен път.
Мнозина от хората на пристанището знаели, че Сантяго Насар ще бъде убит. Дон Ласаро Апонте, полковник от армията, вече заслужил пенсионер, кмет на селото от единайсет години, го поздравил с вдигнати до челото два пръста. „Бях убеден, че вече не го грози опасност“ — каза ми той. Отец Кармен Амадор също не се разтревожил. „Като гб видях здрав и читав, помислих, че всичко е било само празни приказки“ — каза ми той. Никой от тях дори не се запитал дали Сантяго Насар е предупреден, защото всички мислели, че не е възможно да не е.
В действителност сестра ми Маргот била една от малкото, които още не знаели, че ще го убият. „Ако знаех, щях да го отведа в къщи насила“ — заявила тя на следователя. Странно беше, че не е знаела, но още по-странно беше, че и майка ми не е знаела, защото тя първа в къщи научаваше всичко, въпреки че от години не излизаше никъде, не ходеше дори на черква. Аз забелязах тази нейна способност, когато започнах да ставам рано за училище. По онова време я заварвах, бледа и тайнствена, да мете двора с метла от клони в пепелявия светлик на зазоряването, а между две глътки кафе тя ми разказваше какво е станало по света, докато ние сме спели. Като че ли някакви тайни нишки я свързваха с останалите жители на селото, особено с връстниците й, и понякога ни смайваше, като предварително ни съобщаваше неща, които не би могла да научи, ако не притежаваше ясновидски способности. Онази сутрин обаче тя не доловила полъха на трагедията, която бе започнала в три часа призори. Била измела двора и когато сестра ми Маргот тръгнала да посрещне епископа, я заварила да мели маниока за питките. „Чуваше се кукуригане на петли“ — казва обикновено майка ми, когато си спомня за оня ден. Но никога не свързва далечната гълчава с пристигането на епископа, а с последните закъснели гости от сватбата.