— Смърт на подлеците англичани! Да ги изтребим до крак!
НАЧАЛО НА БИТКАТА ПРИ КРЕСИ
Трябва да знаете — и това не е нито чудно, нито трудно за вярване, — че не можеше да се намери макар и един французин от участниците в събитията него ден, сполучил да обгърне и обмисли трезво хода на военните действия и способен да улови и да предаде истината за онова, което се бе случило. За записаното от мене почерпих сведения от мъже достойни, рицари на Англия, взели участие в сражението и потрудили се да огледат разположението на французите, а именно: месир Жеан Камдос и месир Биетремьос Дьо Бру, а от френска страна двамина велики барони, които и по начало и него ден неотлъчно следваха крал Филип — владетеля на Монморанси и измежду рицарите месир Жеан Дьо Ено. Прочее, щом си дали сметка за неизгодното разположение на французите, най-опитните в ратоборството английски рицари тутакси рекли:
— Те са в ръцете ни!
Препатилите, опитни в ратните дела французи също изрекли:
— Отиваме към пълно поражение — липсва ни ред и дисциплина.
Трите дружини англичани си седяха преспокойно на земята и когато забелязаха, че французите приближават, изправиха се на крака, ала без бъркотия, без суматоха и застанаха по места. Най-старателно се разгънаха людете на принца, защото очакваше се да поемат главния удар него ден, при което, най-отпред, стрелците образуваха нещо като брана със зъбите към противника, а рицарите минаха отзад. Втората дружина се разположи встрани, по-нависочко, като подкрепление на първата, ако се наложи, а кралят с третата дружина се изтегли още по-назад, на едно възвишение с вятърна мелница на върха. В нея се настани кралят, за да наблюдава далече околовръст. А трябва да имаше по него време към тридесет и шест години възраст и беше в разцвета на младостта си и непоколебим във всяко начинание.
Когато френският крал Филип понаближи до мястото, където англичаните се бяха разгънали в бойни редици, кръвта нахлу в главата му, защото таеше към тях дълбока ненавист, той съвсем забрави плана за действие, намислен и предложен от Мон Дьо Базел, и се провикна с пълни гърди:
— Ето ги враговете ми! Да не съм на вярата си, ако още сега не ги сразя! Генуезците да минат отпред и в името на Бога и на свети Дионисий да открият стрелба!
Генуезките арбалетари трябва да бяха към 15 000 на брой41. Сториха им път, и намериха се такива всред тях, които твърде неохотно изпълниха заповедта, защото бяха уморени след шестте левги, изминати пешком от Абвил с оръжие на рамо. Предводителят им възропта:
— Това е в нарушение с разпоредбата на маршалите. Бяха казали, че до утре ще сме в почивка и освен това смятахме да си постегнем арбалетите, а сега искат да влизаме в бой, капнали от умора!
Предадоха за тези думи на граф Алансонски, който силно се възгневи и рече на людете си:
— Виж ги ти! Хич не бива да се церемоним с тия негодници! Бива ги само да плюскат. Заслужават до един да ги избием. От тях ще има повече вреда, нежели полза.
Докато се изричаха тези прекословия и закани, докато генуезките наемници се съберат, рукна из небето незапомнен дъжд като из ръкав и захвана да святка и да гърми, сякаш настъпваше свършекът на света. Наред с това връхлетя голям, гъст орляк гарвани и прелетяха над двете войски с шум и грозен грак. Тогава неколцина рицари от едните и от другите възкликнаха:
— Тук още преди мръкнало люта битка ще се разрази, кръв ще се лее и много народ ще се затрие, който и да е победител.
Сетне времето се оправи, бурята премина, вятърът стихна, небето се проясни, късното следобедно слънце грейна ярко и силно. Светеше право в очите на французите, в гръб на англичаните.
Когато всички генуезци се събраха и се наканиха да тръгнат вкупом към англичаните, изпърво, както си им е обичай, в хор нададоха гръмко боен вик, сетне повториха и потретиха, за да ги сплашат, но на англичаните това не им направи особено впечатление. Подир това генуезците се придвижиха напред, вдигнаха арбалетите и започнаха да стрелят. Сега вече англичаните сториха крачка напред и пуснаха гъст облак стрели, които заваляха като град всред генуезките редици. Генуезците, които за първи път срещаха такъв противник, като усетиха стрели да се забиват в ръцете и гърдите им или да ги улучват в лицето, при това от по-далече, отколкото самите те можеха да хвърлят, стъписаха се и скоро след това бяха разбити42. Мнозина прерязаха тетивата на арбалетите си, други пък ги положиха на земята, но всички обърнаха гръб и се опитаха да избягат, ала не успяха, защото отвсякъде рицари преграждаха пътя им. Като ги видяха, че отстъпват, кралят на Франция и граф Алансонски се провикнаха:
41
Цифрата е преувеличена. Според флорентинския летописец Вилани генуезките наемници — на брой около 6000 — се предвождали от някои си Грималди и Дориай и били моряци. Корабите им били на пристан в Арфльор, откъдето и ги повикали. Били въоръжени с тежки усложнени арбалети с манивела.
42
Английските стрелци били въоръжени с т.нар. дълги лъкове и според Вилани стреляли три пъти по-бързо от генуезците (дори 5–6 пъти по-бързо според съвременен автор) и поразявали целта до 300 крачки. Умението на англичаните да стрелят ловко с лък, придобито през войните в Шотландия, започнали още в началото на XIII в., накарало автора на едно ръководство по ловно изкуство от онова време да нарече това оръжие „английски лък“ и да говори за английска школа по стрелба с този вид лък. Освен това лъкът бил основно оръжие още у саксонците. Смята се също, че дъждът, за който споменава Фроасар, разхлабил тетивата на арбалетите, но останал без последствия за англичаните, чиито лъкове били скрити в калъфи. Факт е и това, че французите не се били поучили нито от разгрома си при Куртре (1302), нито от поражението при Еклюз. И в двата случая стрелците с лъкове — съответно фламандци и англичани — също изиграли важна роля. При Поатие (1354) френското рицарство е разбито за четвърти път пак до голяма степен поради несъобразяване със стрелците. Парадоксът е, че при Азинкур (1415) французите са бити, защото се презастраховат — сега страхът от стрелците е толкова голям, че рицарите надяват двойна броня и, разбира се, стават абсолютно неманеврени. Арбалетът с манивела бил изобретен през XI в. в Генуа, бил е сравнително по-тежък и по-пригоден за обсадна война. Впрочем и рицарската етика, и църквата категорично осъждали употребата на лъкове и арбалети между христяни, но безуспешно.