— Ами поздравления и добре дошъл в Лима, Града на кралете, сладка моя грахова шушулчице.
След закуската, която се състоеше от пет питиета за Рейгнър и седемнайсет за Магнус, Магнус го поведе на обиколка из Лима, от златната, накъдрена и резбована фасада на архиепископския дворец до ярко оцветените сгради от другата страна на площада, със задължителните натруфени балкони, където някога испанците екзекутирали престъпници.
— Реших, че ще е най-добре да започнем от столицата. Пък и вече съм бил тук — каза Магнус. — Преди около петдесет години. Добре си прекарах, ако не се брои земетресението, което почти погълна града.
— Имаш ли нещо общо с това земетресение?
— Рейгнър — каза укорително Магнус. — Не бива да ме обвиняваш за всяко природно бедствие!
— Не отговори на въпроса ми — отбеляза Рейгнър и въздъхна. — Разчитам да си... по-надежден и по-малко такъв, какъвто винаги си бил — предупреди го той, докато вървяха. — Не говоря езика.
— Испански ли не говориш? — попита Магнус. — Или не говориш кечуа? Или аймара?*
* Индиански езици на местното население в Перу и Боливия. — Бел. прев.
Магнус добре съзнаваше, че навсякъде е чужденец, и затова се беше погрижил да научи всички езици, за да може да ходи където си поиска. Първо научи испански, но единствено него не говореше често. Той му напомняше за майка му и за втория му баща — напомняше му за любовта, за молитвите и отчаянието на детството му. Думите от родината натежаваха на езика му, сякаш трябваше да са наистина искрени и да ги изрича сериозно.
(Освен това беше научил и пургатски, геенитски и тартарски, за да общува със създанията от демоничните селения, и често му се налагаше да ги използва по работа. Те обаче му напомняха за родния му баща, а тези спомени бяха още по-лоши.)
Според Магнус честността и сериозността бяха силно надценявани, защото те принуждават да съживяваш неприятни спомени. Той предпочиташе да бъде забавляван и да забавлява.
— Не говоря нищо от изброеното — рече му Рейгнър. — Макар че, за да те разбирам, трябва да владея единствено езика на дърдорещите глупаци.
— Това е оскърбително и ненужно — отбеляза Магнус. — Но разбира се, можеш изцяло да ми се довериш.
— Само не ме оставяй тук без водачество. Закълни се, Бейн.
Магнус вдигна вежди.
— Давам ти честната си дума!
— Ще те намеря — каза Рейгнър. — Ще намеря и сандъка с нелепите ти дрешки. Ще доведа една лама в стаята ти и ще се погрижа да опикае всичките ти вещи.
— Няма нужда да ставаш толкова злобен — отвърна Магнус. — Не се тревожи. Още сега ще те науча на всички думи, които може да ти потрябват. Една от тях е „фиеста".
Рейгнър се намръщи.
— Какво означава?
Магнус изви вежди.
— Означава „забавление". Ето и още една важна дума — „хуерга"*.
* От испански — „гуляй". — Бел. прев.
— Тази пък какво значи?
Магнус мълчеше.
— Магнус — каза Рейгнър строго. — И тази дума ли означава „забавление"?
Магнус не успя да сдържи лукавата усмивка и тя се разля по лицето му.
— Бих се извинил, само че не изпитвам никакво съжаление.
— Опитай да бъдеш поне малко благоразумен — предложи Рейгнър.
— Но ние сме във ваканция! — възкликна Магнус.
— Ти винаги си във ваканция — изтъкна Рейгнър. — От трийсет години си във ваканция.
Вярно беше. Магнус не се бе задържал никъде след смъртта на любимата си — е, не първата му любима, а първата, с която беше живял и която бе умряла в прегръдките му. Той мислеше за нея толкова често, че дори изричането на името й му причиняваше болка, а споменът за лицето й бе като далечната позната красота на звездите, които не можеш да докоснеш, но чието сияние съзерцаваш нощем.
— Не мога да се наситя на приключения — рече Магнус безгрижно. — А и приключенията не могат да ми се наситят.
Нямаше представа защо Рейгнър отново въздъхна.
* * *
Мнителността на Рейгнър не спираше да натъжава и разочарова Магнус, например когато отидоха на езерото Яринакоча, а той присви очи и попита:
— Онези делфини там розови ли са?
— Бяха си розови, когато дойдох! — възкликна възмутено Магнус. Замълча, после добави: — Почти съм сигурен.
След това потеглиха от крайбрежието към планините, за да разгледат всички забележителности на Перу. Любимият град на Магнус беше Арекипа. Той приличаше на късче от Луната и бе изграден от бели вулканични камъни, които грееха и потрепваха на слънцето като лунно сияние по вода.
Там срещнаха и много привлекателна млада дама, която накрая реши, че предпочита Рейгнър. Магнус спокойно можеше да изживее дългия си живот, без да се въвлича в любовен триъгълник с магьосник или да чуе галеното „прекрасното ми растенийце", изречено на френски, който Рейгнър разбираше. Рейгнър обаче изглеждаше много доволен и като че ли за първи път не съжаляваше, че е приел поканата му да дойде в Лима.