— Нали знаете, че говоря английски — каза Наярак, тяхната клиентка, която им плащаше изключително щедро.
Всички смутено се умълчаха. Не продумаха чак до Пачакамак. Там съзряха стени от каменни късове, които приличаха на огромна пясъчна скулптура, издигната от изкусно дете.
В Пачакамак имаше и пирамиди, но те се бяха превърнали в руини. Останките бяха на хиляди години и Магнус усети магията, която пулсираше дори в отломките с цвят на пясък.
— Познавах един оракул, който живееше тук преди седемстотин години — обяви той тържествено.
Наярак го погледна възхитено.
Катарина обаче знаеше истинската му възраст и не се впечатли.
Беше започнал да определя цена на магията си, преди да е навършил и двайсет години. Тогава все още растеше, не беше застинал във времето като водно конче в кехлибар, пъстро и вечно, но навеки сковано в своя златен затвор. Дори не беше достигнал пълния си ръст, всеки ден лицето и тялото му се променяха почти незабележимо и все още приличаше на човек много повече, отколкото сега.
Но не можеш да кажеш на потенциален клиент, който очаква опитен и древен магьосник, че дори не си достигнал зрелост. Магнус отрано бе започнал да лъже за възрастта си и това му стана навик.
Понякога обаче забравяше на кого каква лъжа е поднесъл и изпадаше в неловко положение. Веднъж някой го попита как е изглеждал Юлий Цезар, а Магнус се втренчи продължително в него и накрая каза:
— Не беше ли нисичък?
Сега той се вгледа в пясъка около стените и в техните напукани, порутени ръбове, сякаш камъкът бе самун хляб и небрежна ръка беше отчупила един къшей. Магнус грижливо поддържаше образа на човек, който е бил тук и преди, и то все така изискано облечен.
„Пачакамак" означаваше „повелител на земетресенията", но за щастие, Наярак не искаше от тях да предизвикат такова. Магнус никога не беше причинявал земетресение нарочно и предпочиташе да не си спомня за злощастните инциденти от младостта си.
Наярак искаше да намерят съкровището, което майката на майката на майката на майка й, красива благородна девойка от Аклахауаси — дома на жените, избрани от слънцето — скрила, когато дошли завоевателите.
Магнус не беше много сигурен защо й е притрябвало това съкровище, тъй като тя очевидно имаше достатъчно пари, но не му се плащаше да задава въпроси. Вървяха с часове под слънце и сянка, сред порутени стени, които носеха белезите на времето и смътни остатъци от фрески, докато не откриха онова, което Наярак търсеше.
Когато срутиха камъните от стената и изкопаха съкровището, слънцето озари едновременно златото и лицето на Наярак. В този миг Магнус разбра, че тя не търси самото злато, а някаква истина, нещо значимо от миналото си.
Наярак знаеше за долноземците, защото навремето бе отвличана от феи. Това обаче не беше илюзия или вълшебство, сега златото сияеше в ръцете й, както бе сияло и в ръцете на нейните предци.
— Много съм ви благодарна — рече тя, а Магнус разбра всичко и дори за миг й завидя.
Когато Наярак си тръгна, Катарина позволи на своя магически прах да падне и разкри синята си кожа, а бялата й коса заблестя на светлината на залязващото слънце.
— Сега, когато свършихме работата, искам да ви предложа нещо. От години ви завиждам заради приключенията ви в Перу. Какво ще кажете да поостанем още малко?
— Съгласен съм! — възкликна Магнус.
Катарина плесна с ръце, а Рейгнър изсумтя:
— В никакъв случай.
— Не се тревожи, Рейгнър — рече Магнус безгрижно. — Сигурен съм, че никой от онези, които помнят нашето пиратско недоразумение, не е сред живите. А и маймуните определено вече не са по петите ми. Е, знаеш какво имам предвид.
— Нищо подобно не искам да правя, няма да ми е приятно — каза Рейгнър. — Бих си тръгнал веднага, но ще е грубо да изоставя една дама в чужда земя и в компанията на маниак.
— Много се радвам, че сме единодушни — каза Катарина.
— От нас ще излезе страховит триумвират — информира ги Магнус със задоволство. — А това означава тройно приключение.
По-късно разбраха, че са издирвани като престъпници заради оскверняването на храм, но все пак не това беше причината, нито моментът, в който Магнус беше прогонен завинаги от Перу.
1890 г.
Беше прекрасен ден в Пуно, зад прозореца езерото сияеше в синьо, а слънцето грееше ослепително, сякаш беше изпепелило цялата синева и всяко облаче на небето и бе оставило единствено бяло зарево. Понесена от чистия планински въздух, който нахлуваше откъм езерото, в къщата долиташе мелодията на Магнус.
Тъкмо се въртеше в изящен кръг под перваза на прозореца, когато капаците на стаята на Рейгнър се отвориха с трясък.