Емили горко се разрида, а Елизабет продължи:
— Нямах представа колко много си изстрадала вече. Толкова съжалявам, Емили, не съм искала да любопитствам и да се натрапвам.
Когато успя да проговори, Емили увери братовчедка си, че не е обидена от загрижеността й. Ричард беше пояснил, че мотивите за въпросите на Елизабет са били напълно добронамерени и искрени. Емили чувстваше, че дължи на Елизабет обяснение защо не й се е доверила по-рано, но поясни, че е било за доброто на Пол. За да не се чувства обект на внимание и още по-лошо — на съжаление, от страна на околните. Елизабет взе ръцете на братовчедка си в своите и много внимателно попита:
— Емили, обичате ли се с него?
Гласът на Емили прозвуча глухо, но категорично:
— Да, обичаме се. Но също така сме наясно с последствията от положението, в което се намираме. О, Лизи, знам, че бих могла да му помогна, но имаме толкова малко време пред себе си.
И като каза това, отново се обля в сълзи. Елизабет, която сама едва успяваше да се овладее, прегърна братовчедка си. Ясно беше, че макар двамата да бяха говорили за чувствата си един към друг помежду си, Емили не беше в състояние да разговаря с никого другиго за тях. След като я прегърна още веднъж и я увери, че винаги може да разчита на нея — и за да поговорят, и дори само за да поседят заедно, Елизабет си тръгна, чувствайки се все така безпомощна и нещастна и молейки се двамата да получат поне малко утеха.
Няколко дена по-късно Емили дойде при Елизабет и попита дали може да й услужи с малко ленен плат за къщата в Литълфорд, тъй като Ричард беше писал, че ще доведе Пол в събота. Елизабет с радост се съгласи и настоя да я откара до там със своята карета, а после остана да й помогне и двете с дружни усилия успяха да свършат доста работа и да подготвят къщата за пристигането на новия й обитател. Емили полагаше усилия и за най-дребните неща с впечатляваща всеотдайност, но и с примиренческо спокойствие, което караше сърцето на Елизабет да се свива от мъка.
Около месец след като Пол Антоан се пренесе във фермерската къща в Литълфорд, Ричард и един архитект от Дарби вече бяха готови с плановете за строежа на скромна лечебница. След нужното одобрение от страна на управителя на мистър Дарси се реши строителните работи да започнат през лятото. Пол Антоан беше безкрайно щастлив от новината за щедростта на мистър Дарси и сър Томас Камдън, които, осигурявайки и земя, и материали, и труд, бяха превърнали мечтата на Ричард в реалност. Вълнението му, че ще присъства на първата копка, беше голямо, макар да не се знаеше дали ще бъде свидетел на посрещането на първия пациент. Той нямаше намерение да се предава и накара Емили да му обещае, че тя ще пререже лентата в този ден. Тя обеща.
За разлика от пролетта, която не беше отговорила на очакванията за хубаво време и беше преминала ту дъждовна и ветровита, ту ветровита и суха, лятото настъпи сияйно и слънчево и примами всички навън. Дарси, Елизабет, Касандра и Уилям заминаха на пътешествие до Езерната област. Предприеха пътуването най-вече заради Елизабет, която беше заявила, че не може човек да живее толкова близо до такова прекрасно място и да не го посети.
— Омръзна ми да измислям оправдания, когато всеки срещнат непознат ми разказва за вълшебната красота на Езерата, а аз мълча, защото никога не съм ги виждала. Чувствам се като истинска дивачка — оплакала се беше тя.
— Не можем да оставим това така, нали, татко? — казал беше Уилям.
Баща му веднага се беше съгласил:
— Разбира се, момчето ми, ако мама ще се почувства щастлива, като види Езерата, трябва да отидем там. И това лято ще го направим.
Заминаха през май, а междувременно, докато отсъстваха, в Пембърли щеше да бъде поставен нов водопровод и да бъдат направени други необходими подобрения. На сбогуване с мистър и мисис Гарднър и с Ричард, с които бяха вечеряли вечерта преди заминаването, Елизабет остави адресите на всички странноприемници, в които се очакваше да отседнат, и помоли леля си да й пише за всичко, което се случва вкъщи. И особено за Емили и Пол.
Елизабет писа на Джейн, която не беше присъствала на вечерята, тъй като двете й малки дена се бяха разболели:
„Мила ми Джейн,
Снощи много ни липсвахте на вечеря и много се натъжихме, когато разбрахме, че София и Луиза не са добре. Надявам се, че не е нищо сериозно и че скоро отново ще са на крак. Заминаваме за Езерата утре. Ще бъдем само аз Дарси, децата и вярната ми Джени, която категорично отказа да ме остави на грижите на разни непознати камериерки в Къмбрия54, за което говори така, сякаш е чиста лудост. Освен по време на пътуванията си с мен, Джени никога не е напускала Дарбишър и въпреки че е приятна и умна млада жена, все още продължава да вярва, че навсякъде, с изключение на родното й графство, мъжете са грубияни, на които не може да се вярва!