После следваха няколко добри новини. Получили бяха вести от Робърт — срещнал се бил с братовчеда на мистър Бингли, Франк, който му помогнал да се установи и да си намери мястото в колонията. Харесал бил работата и вече бил създал няколко приятелства. Не му понасял горещият климат, но очаквал да замине на север, където било доста по-хладно. За Елизабет беше видно, че леля й е много доволна от разказаното от Робърт. За Емили обаче нямаше почти никакви новини, с изключение на това, че е много ангажирана в Пембърли. За Пол не пишеше нищо. В последния параграф имаше един ред, който гласеше, че Ричард е напуснал Бирмингам, за да започне работа в Дарби, и едва тогава почти мимоходом беше споменато, че в края на седмицата ще пътува до Лондон с Пол. Елизабет провери датата на писмото — беше от преди десетина дена. Не можеше да си обясня защо е трябвало Ричард да води Пол в Лондон. Сигурна беше, че леля й е премълчала нещо.
Писмото сериозно я обезпокои. Оставаше им още седмица от пътуването, но Елизабет вече нямаше търпение да се прибере у дома. Чувстваше, че нещо не е наред, и искаше да е там, за да знае какво се случва. Осъзнаваше, че едва ли може да промени нещо, и въпреки това не можеше да се примири, че е на мили разстояние. Тревожеше се за Емили и фактът, че леля й не беше споменала нищо нито за нейното състояние, нито за здравето на Пол, сериозно я безпокоеше. Трябваше непременно да се върне в Пембърли час по-скоро.
Объркана и притеснена, тя посрещна Дарси в съвсем различно състояние от това, в което го беше изпратила, когато започваше да чете писмото от Джейн. Промяната го изненада и когато тя му показа писмото от леля си и сподели тревогата си, той първо се опита да я убеди че ако наистина се е случило нещо сериозно, досега е трябвало вече да са уведомени с експресно съобщение. Виждайки обаче, че тя си остава все така неспокойна и потисната, предложи да си тръгнат няколко дена по-рано.
— Вярно, че бяхме решили да минем и през Пернит, но там няма нищо кой знае колко забележително. Ако тръгнем утре и пътуваме през Кендъл, можем да сме в Пембърли поне два дена по-рано от планираното.
Елизабет му благодари със сълзи на очи, признателна за разбирането и усилията му да разсее тревогата й.
— Няма смисъл да оставаме, след като сърцето ти се е свило така, мила — поясни съпругът й. — Виждам, че си неспокойна, и единственото, което можем да направим, е да се върнем у дома.
Елизабет се притесняваше дали децата няма да останат разочаровани, ако се приберат по-рано, но Дарси я успокои:
— Касандра вече се е поуморила от цялото това обикаляне и мечтае за домашния уют.
— Ами Уилям? — настоя тя. — Не е ли разстроен?
Дарси поклати глава.
— Уилям няма претенции, а когато разбра, че ти искаш да се приберем по-рано, въпреки че не съм разкривал причината за тревогата ти, веднага се съгласи, че трябва да тръгнем незабавно — обясни той за нейно голямо успокоение.
А и при положение че се очакваше времето на следващия ден да се влоши, това, изглежда, беше най-разумното нещо, което можеше да бъде сторено в момента. Всички приготовления на тръгване бяха направени възможно най-бързо и само ден по-късно те вече пътуваха за Дарбишър и за дома.
Глава двадесета
Мъчителна агония на очакване63
След като пътуваха възможно най-бързо с кратки почивки само колкото да се поразтъпчат и да се подкрепят, те пристигнаха в Пембърли на следващия ден, когато следобедът вече преваляше. Въпреки че Дарси беше изпратил бързо съобщение за промяната в плановете им, мисис Ренълдс изглеждаше необичайно развълнувана, което веднага подсказа на Елизабет, че нещо не е наред.
Докато притеклото се множество от слуги и коняри трескаво се зае с разтоварването на багажа и разпрягането на конете, Елизабет, без да обръща внимание на суматохата наоколо, веднага отиде да потърси мисис Ренълдс. Вместо да говори, мисис Ренълдс й подаде едно писмо — сгънато и запечатано. По почерка Елизабет веднага позна, че е от Емили. Взе го и погледна към икономката:
— Какво има, мисис Ренълдс, какво се е случило?
Мисис Ренълдс я поведе към дневната, където за нейна изненада седеше сестра й Кити и чакаше. Напрегнатото й изражение не вдъхна ни най-малка увереност на Елизабет. Сега вече беше напълно сигурна, че нещо непоправимо се е случило.
— Моля ви, защо някоя от вас не ми каже какво е станало? Кити, какво правиш тук? Къде е Емили? — настоя за отговор тя.
63
Препратка към стихотворение на Шарлот Бронте (1848), писано по повод смъртта на Емили Бронте: „Му darling thou wilt never know/ The grinding agony of woe/ That we have bourne for thee…“ (англ.) (превод — З. C.). — Б.пр.