Сър Уилям Лукас също започна да боледува все по-често и Шарлот се опасяваше, че може да не доживее да види Ребека омъжена. Доживя, но скоро след това се спомина, поради влошаването на дихателните проблеми, от които години наред беше страдал.
По ирония на съдбата смъртта на двамата съседи и стари приятели доведе до последствия, които Елизабет шеговито коментира така:
— Осъзнаваш ли, Джейн, че при всичките мрачни предчувствия на мама за това, че мистър Колинс и Шарлот ще я изхвърлят от дома й, сега не друг, а тяхната дъщеря, младата Амелия-Джейн, ще бъде господарка на Лонгборн като съпруга на Джонатан, който наследява татко!
Джейн призна, че и тя си е помислила същото и двете сестри дружно се засмяха при спомена за възмущението на майка им от възможността Шарлот Колинс да заеме нейното място в Лонгборн. Кръгът се беше затворил. Нито Бингли, нито Дарси, които хранеха най-добри чувства към Шарлот и децата й, отгледани от нея с кураж и достойнство, бяха очаквали такъв обрат на събитията.
— Смятам, че мисис Колинс заслужава малко щастие — каза Бингли.
Дарси се съгласи.
— Изглежда ми като някакво епическо въздаване на справедливост — допълни той, — особено след като комичният мистър Колинс беше лишен от правото си на наследство.
Независимо от привързаността си към Шарлот, Елизабет не можа да се сдържи да не отбележи:
— При положение че и двете й дъщери случиха на сполучлив брак, а най-голямата се радва на покровителството на лейди Катрин де Бърг, Шарлот няма от какво вече да се оплаче.
Всички се засмяха, дори и Джейн, макар да смъмри сестра си за саркастичната забележка. Хубаво беше да чуят смеха на Лизи отново.
През пролетта на 1836 г. мистър Дарси, обезпокоен от тъгата, обзела Елизабет след смъртта на баща й, реши да я разсее, като я отведе далеч от Пембърли за известно време. Случи се така, че получи предложение да наеме за година един имот край Олбъри66 недалеч от Гилфърд, където двамата с мистър Гарднър имаха важни търговски връзки.
Разположена посред плодородни обработваеми земи в гориста долина, фермата Удландс включваше къща, не много по-голяма от тази в Лонгборн, но доста по-удобна — невисока и закътана, заобиколена от прекрасна градина. Ливадата под къщата се спускаше към река, която лъкатушеше през пролом, врязан между варовикови възвишения и затревени хълмове. Докъдето поглед стигаше, се разкриваше красива и успокояваща гледка. Цялото графство се виждаше като на длан — гори с вековни тисови дървета, зелени поля, ябълкови градини и поляни, обсипани с диви цветя и пеперуди.
Както писа Елизабет в писмото си до Джейн, това беше:
„… извор на утеха за изтерзаното ми сърце — всичко, от което се нуждаех в тези тежки дни.“
Не се и опитваше да отрече обаянието на това красиво място, нито силата, с която то притегляше скърбящата й душа. Осъзнал удобството му по отношение на разрастващата се търговия в областта и стремейки се да бъде колкото може по-полезен за мистър Гарднър, Дарси се възползва от възможността да прекара заедно с Елизабет няколко идилични месеца в най-прекрасната част на Южна Англия.
Веднъж в Пембърли той я беше намерил да плаче над скицника, който Уилям беше запълнил със спомени от Езерната област; друг път, след като бяха вечеряли, тя се беше опитала да изсвири на пианото една от любимите му композиции, но неспособна да сдържи сълзите си, беше избягала навън. Дарси се беше надявал, че смяната на обстановката ще й се отрази добре. След няколко седмици, прекарани във фермата в обкръжението на малък брой доверени прислужници от Пембърли, Дарси, видял колко ведра и спокойна се чувства Елизабет в Удландс, я попита дали не би желала да купят имота. Забелязал объркването й при този въпрос, той обясни откровено:
— Реших, мила моя, че това ще те направи поне малко по-щастлива и ако знаех, че мога да намаля страданието ти дори само с един ден, с радост бих продал къщата в Лондон и бих вложил парите тук, за да можем от време на време да бягаме от спомените, които витаят край нас в Пембърли.
Елизабет беше дълбоко трогната от загрижеността му и от любовта, която безспорно я пораждаше. Беше му истински благодарна за силата и подкрепата в ужасните дни и седмици след смъртта на Уилям, но най-много от всичко ценеше топлата му любов. Макар и признателна за съпричастието му към болката й, тя нямаше намерение да напуска Пембърли.