Джонатан и Амелия-Джейн се ожениха и се установиха в района, който той възнамеряваше да представлява. Съгласи се да заеме мястото на Фицуилям в изборите през 1838 г., от които се очакваше да изведат новите консерватори на мистър Пийл на предна позиция.
В писмото си до Джейн, която от известно време беше в Лондон с дъщеря си Ема, Елизабет пишеше:
„Мила Джейн,
Всички сме единодушни, че Джонатан ще бъде много добър кандидат — с удоволствие държи публични речи, а Амелия-Джейн е чудесна в ролята на съпруга и поддръжник. Той е интелигентен и напет, тя — обаятелна и красива. Полковник Фицуилям предвижда, че ще бъдат впечатляваща двойка в Уестминстър.
Шарлот винаги е била прагматична, способна да разпознае възможността и да се възползва от нея, без да изглежда непочтена или алчна. И явно е предала това качество на дъщерите си. Досега и трите сестри Колинс са съумели да използват по най-добрия начин всички възможности, появили се на пътя им.
Може би ще се радваш да научиш, че семейство Тейт — Антъни и Ребека — подкрепят безрезервно Емили, чиято работа за училището и лечебницата й спечели завидна репутация за служба в общината. Вестниците им с готовност прокламират множеството благородни цели, които тя защитава, тъй че връзката им се оказва полезна и за двете страни. Що се отнася до преподобния Джеймс Кортни, който отново спечели благоразположението на енорията в Кимптън, той намира време да помага в много от начинанията, с които Емили и Каролайн са се захванали. Милата ни леля е изключително доволна и обнадеждена.
И с право, разбира се. Той е добър човек, а Емили заслужава другар като него. Ричард високо оценява грижите му за бедните и болните енориаши, които постоянно се стичат към лечебницата в Литълфорд.
Предай голямата ми обич на Ема и й кажи, че много ми се иска да видя красивата й къща в Лондон, която ти така впечатляващо беше описала в писмото си. За жалост Джулиан е още твърде малък, за да пътува до Лондон, така че ще трябва да изчакам търпеливо още някой и друг месец, преди да посетя скъпата си племенница. Двамата с Дарси се надяваме да се видим с вас с Бингли скоро — не се застоявай твърде дълго там!
За Елизабет и Дарси животът също беше започнал да се връща към нормалния си ход. Гордостта и удовлетворението, които будеше у тях дъщеря им, сега бяха допълнени от щастието, което им донесе малкият син. Немислимо беше Джулиан да замени Уилям, чието светло присъствие беше неразделна част от живота им. Споменът за него никога нямаше да бъде изместен от друго дете, колкото и обичано да беше то. Независимо от това те бяха благодарни за чистата радост, с която Джулиан ги даряваше. Той наруши тягостната тишина и оживи пустите ъгли, в които се беше стаила неизличима тъга. Сега друг детски глас ехтеше из коридорите на Пембърли, разнасяше се навън из огрените от слънцето градини и постепенно отгръщате спусналия се над къщата скръбен покров.
По-късно през годината те купиха Удландс, след като получиха отлично (по единодушната преценка на Дарси и мистър Гарднър) предложение. Елизабет се съгласи, че би било хубаво фермата да остане на разположение на семейството — всъщност това беше мястото, където сърцето й най-сетне беше започнало да заздравява. Затова не беше изненадващо, че започнаха я да наричат „Фермата на Лизи“ и тя се превърна в сцена на много щастливи семейни събирания.
Едва през есента на 1837 г., когато се състоя сватбата на Касандра Дарси и д-р Ричард Гарднър, част от магията, която беше напуснала Пембърли в онази скръбна нощ преди три години, се възвърна наново. Сватбата беше изключително събитие. Благословено от всички и най-вече от двете семейства, обединени чрез него.
В съюза на двете си обични деца семействата Дарси и Гарднър намериха най-голяма радост. Обичали се дълбоко в продължение на много години, Ричард и Касандра бяха доказали себе си с проявеното постоянство, себеотрицание и озаряващ пример за преданост към семействата и близките си. Сега бяха готови да пристъпят към най-благословения от съюзите — брака на сърцата и умовете.
Отново бяха произнесени думите на Шекспир: „Обич не е това, което времето мени…“67, когато двамата бяха венчани от д-р Грантли в Пембърли — в ден, много напомнящ на онзи, в който преди близо двадесет и пет години Дарси и Елизабет се бяха врекли един на друг.
Сякаш за да компенсира мъчителния спомен за деня на годежа им — завинаги белязан от смъртта на Уилям и Едуард, сватбеният им ден сияеше с особена тържественост, започнал с прекрасна утрин, огласена от камбанен звън. Когато излязоха от църквата, младоженците пожелаха да вървят, вместо да се качат в каретата, и поеха надолу по алеята сред събралото се множество от роднини, приятели и гости, а щастието им се понесе — като леко вълнение по повърхността на тихо езеро — нататък през църковния двор и над земите на Пембърли.
67
Сонет 116. Цитиран според превода на Владимир Свинтила. Шекспир, У. — Сонети. Варна: Държавно издателство, 1973, с. 116 — Б.пр.