— Не си спомням да е имало по-щастлива Коледа още от времето, когато бях дете.
Когато се качиха на горния етаж, Елизабет прегърна леля си.
— Ако не беше ти, можеше никога да не дойда в Пембърли миналото лято, никога да не го срещна отново при такива щастливи обстоятелства и никога да не открия щастието, което имаме днес — каза тя.
Мисис Гарднър никога не се беше съмнявала, че Джейн и Бингли могат да имат щастлив съюз, защото толкова много си приличаха, бяха в такова съгласие един с друг, че не беше трудно да си ги представи в хармоничен брак. С Лизи и Дарси беше по-сложно — и двамата имаха силни характери, високи критерии и високи очаквания; независимо от любовта им един към друг, тя се опасяваше, че превес ще вземе индивидуалността им и дори да не искат, ще доведе до напрежение и липса на щастие. Когато ги видя в Лондон преди няколко седмици, тя беше много впечатлена от изгледите за зрялост на връзката им. Виждайки ги заедно в Пембърли сега, тя стана още по-уверена, че надеждите й ще се сбъднат. Това наистина беше най-щастливата двойка, която тя някога беше имала удоволствието да познава. Само можеше да се моли и бъдещето им да бъде така благословено, както настоящето.
По-късно Дарси и мистър Гарднър се присъединиха към тях. Усещайки неизказания въпрос в очите на Лизи, Дарси обясни, че Джейн и мистър Бингли са седнали да изиграят една порция вист6 с Джорджиана и д-р Грантли.
— Вист! — възкликнаха едновременно двете дами, неспособни да повярват, че в края на този ден някой може да има достатъчно останала енергия за партия вист.
— Е, всъщност за някаква по-весела версия, отколкото обичайно — уточни Дарси.
— Току-що казвах на мистър Дарси, че съм впечатлен колко добре се справиха Лизи и мис Дарси с празника тази вечер. Никой не може да повярва, че повечето от децата никога не са пяли в хор досега — сподели мистър Гарднър.
Дарси ентусиазирано се съгласи и обгръщайки съпругата си с ръка, каза:
— Много съм горд с тях, особено с Лизи, която даде идеята. Никога не съм имал по-хубава Бъдни вечер, а което е още по-хубаво, мила моя, д-р Грантли е толкова впечатлен, че предложи да пеят, когато отслужва Вечернята в църквата утре.
Лизи и мисис Гарднър бяха зарадвани.
— Това е истинска чест. Като се има предвид доброто име на хора на „Сейнт Джоунс“, трябва да призная, че това е голям жест от страна на д-р Грантли — прие предложението Лизи, добавяйки, че четирите деца на семейство Гарднър съществено са допринесли за успеха на вечерта.
Семейство Гарднър учтиво помолиха да се оттеглят с претекста, че трябва да слагат съществено допринеслите си деца по леглата. Дарси и Елизабет се усмихнаха и не се опитаха да ги задържат. Въпреки че обичаха семейство Гарднър, едва сега за първи път за последните 24 часа можеха да останат насаме и удоволствието от това беше толкова голямо, колкото и неочаквана беше тази възможност.
През нощта беше завалял слаб сняг и като в сцена от някоя коледна картинка семейството и гостите се отправиха към църквата в селото под имението Пембърли, където д-р Грантли щеше да отслужи коледната служба заедно с местния свещеник мистър Дженкинс.
Малката църквица беше изпълнена от малките „хористи“, седнали един до друг отпред. Пеенето им беше сладкогласно и звучно. Елизабет беше щастлива да чуе гласовете на децата в такава хармония. Разменяйки погледи с мисис Гарднър и съпруга си, тя твърдо реши да продължи да работи с детския хор на Пембърли.
— Ще го превърнем в традиция, която ще бъде гордост за Пембърли — каза си тя наум, докато слушаше.
По-късно младият свещеник й поднесе своите поздравления:
— Никога не съм имал такова прекрасно пеене тук, мисис Дарси. Предполагам, че на Вас трябва да бъдем благодарни.
Елизабет поруменя.
— О, не, мистър Дженкинс, много хора, включително и мис Дарси и сестра ми, мисис Бингли, помогнаха. А в крайна и сметка самите деца — те толкова много искаха да се научат да пеят.