В изражението и гласа на Дарси се усещаше онази непреклонност, която Елизабет знаеше, че няма как да бъде пречупена.
— Със сигурност смятам да направя всичко, което е по силите ми, любов моя, надявам се да го убедя, че ценното му наследство ще бъде далеч по-добре оползотворено, ако послужи за купуването на някой хубав имот в Лестър на не повече от двайсетина мили от Пембърли — каза той с многозначителна усмивка, а следващите му думи предизвикаха бурна радост у Елизабет: — Тъй като скоро ще става баща, безспорно вече е време да се сдобие със семеен дом. Често ме е молил да се оглеждам за подходящо имение. Сестра ти, естествено, изгаря от желание да бъде близо до нас, затова съм изпълнил молбата му и съм уверен че ако ти и Джейн добавите неустоимата си убедителност към моята, лесно ще склоним Бингли да се съгласи, че е разумно да прехвърли парите си от грозната нечистотия на текстилната индустрия във все още зелените и приветливи долини на Лестършър.
Елизабет, която досега не беше чувала Дарси да говори с такава страст и красноречие на тази тема, беше много впечатлена от плана му. Не можеше да не се възхищава на решителността и всеотдайността му, но двойно повече беше зарадвана от мисълта, че семейство Бингли могат да се преместят в Лестършър на двайсетина мили от Пембърли.
— Ще ми кажеш ли къде се намира този рай? — попита тя и Дарси поясни, че става дума за един от имотите, продавани от лорд Томпсън, който вече беше твърде стар, за да напуска солидното си имение в Хампшър13 и да пътува из страната. Два от по-малките му имоти — единият в Лестършър, а другият в Стафордшър — трябваше да бъдат продадени, въпреки че това не беше публично разгласено. Дарси познаваше и двата имота и беше уверен, че този в Лестършър е точно като за Бингли.
— Какво ще кажеш да го разгледаме на път за Лонгборн и Недърфийлд следващия месец? — предложи той.
— Не знам дали има нещо, което да искам повече — отвърна съпругата му и вече беше решено, че ще го направят.
Когато дойде време да тръгват, дълго и с много тъга се сбогуваха със семейство Гарднър. Дарси и мистър Гарднър бяха направили успешни планове за предстоящи сделки, докато Елизабет и мисис Гарднър бяха прекарали много часове заедно, необезпокоявани от никого, в присъствието единствено на малките Каролайн и Емили, и бяха водили най-съкровени разговори. Обичта на Елизабет към леля й отстъпваше единствено на любовта й към сестра й и сега и двете — и сестрата, и лелята — копнееха да се видят с Джейн през август, когато се очакваше да се роди детето й. Тогава семейство Гарднър щяха да отседнат в Лонгборн.
— По настояване на баща ти — каза мисис Гарднър с усмивка. — Накара ме да обещая, че ще бъда там, за да успокоявам майка ви.
Елизабет се засмя. Знаеше точно какво е имал предвид баща й, но с надежда добави, че присъствието й до Лидия в предродилните й часове може да се окаже от полза и да й помогне да запази спокойствие.
Благодарна беше на леля си, че не я беше питала за нейните собствените планове за деца. Веднъж бяха говорили за това, когато Лизи, изпаднала в потиснато настроение, беше признала, че е малко притеснена, а мисис Гарднър беше побързала да я успокои, казвайки, че все пак няма и година, откакто е омъжена.
Когато се върнаха в Пембърли, намериха всички щастливо отдадени на своите занимания. Д-р Грантли, който беше завършил изследователската си работа в библиотеката и скоро щеше да се връща в Оксфорд, работеше с Кити, Джорджиана и пасторът, мистър Дженкинс обмисляха нов репертоар за детския хор. Както обясни Кити, важно беше да подберат подходяща музика — не твърде амбициозна, но по-разнообразна, отколкото тази за първото им представяне. Розамънд и Джеймс се бяха отбили и бяха помолили хорът да пее на сватбата им през есента. Джорджиана и Кити бяха приели това за голяма чест и едва намираха думи да изразят радостта си от поканата. Толкова много имаше да се свърши, че Джорджиана помоли Кити да остане в Пембърли, за да помага. За радост на Елизабет приятелството им беше станало много крепко. Мистър Дженкинс заяви, че едва ли биха се справили без Кити и д-р Грантли потвърди, че тя е „толкова добра с децата“, че направо е незаменима. При такова единодушно мнение Дарси и Елизабет нямаха причина да не се съгласят и оставиха мистър Бенет да даде окончателния отговор.
Когато поискаха разрешение от него, той изглеждаше искрено изненадан.
— Може да остане, разбира се. Лизи, мила, не мога да повярвам, че тя е същото онова глупаво девойче, което трябваше да мъмря толкова често у дома — каза той шеговито. — Твоето влияние и отличният пример на младата ти зълва напълно са променили лекомисленото й глуповато поведение. Та това направо не е нашата Кити! Позволи й да остане, Лизи, колкото по-дълго, толкова по-добре — стига вие с мистър Дарси да нямате нищо против.