— Не мога да си представя защо са избрали да поканил нас, какъв мотив може да са имали?
— Не смея да разсъждавам върху това, Лизи, но Хърст очевидно е решил да си подсигури компания — вероятно няма много познати в групата от Бат. Осъзнал е, че ще бъде сам, и е решил да ни убеди да се присъединим към тях.
На Елизабет не й се вярваше съпругът й да се съгласи.
— Какъв късмет, че вече сме планирали да пътуваме до Уелс — каза тя тихичко.
Дарси се усмихна дяволито и каза:
— Прочете ми мислите, мила моя, незабавно ще върна отговор и ще откажа, като изтъкна, че вече сме решили да пътуваме до Уелс, където, мога да добавя, има забележителен брой знатни семейства и отлични имения и могат да се видят едни от най-красивите пейзажи в страната. За салони и соарета не мога да гарантирам, но пък мога да се обзаложа, че няма да ни липсват. Не си ли съгласна, мила?
Елизабет се засмя и се съгласи, че наистина няма да им липсват.
Когато писа на леля си Гарднър за тази доста забавна история, Елизабет не пропусна да спомене нито очевадната ирония, с която Дарси беше подходил към парижката експедиция на семейство Хърст и Каролайн Бингли, нито пък задоволството, което това беше доставило на нея:
„Само си представи, мила лельо — как мисис Хърст и Каролайн, облечени по последна мода, натруфени с пернати калели, посещават салоните и соаретата на лейди Х. и мадам У. Маже би съм прекалено мнителна, но не мога да не смятам, че поканата е дошла по повеля на сестрите Бингли, които трябва да са се надявали да се покажат пред мен, провинциалното момиче, което не притежава нито капка от изтънчеността и размаха на изисканите парижанки. Няма нужда да ти казвам колко доволни бях, когато Дарси им писа с отказ (не че имаше някаква опасност да приемем), поради вече планирана визита в Уелс. Цитирам ти част от писмото: Отдавна искам да покажа на Елизабет изключителната и рядката красота на Южен Уелс, включително и великолепната област Брекън Бийкън18, която се простира на изток от земите, които моето семейство притежава отпреди около петдесет години. И двамата очакваме това пътуване с голямо нетърпение.“
Когато мисис Гарднър получи писмото, Дарси и Елизабет вече бяха напуснали Пембърли и пътуваха през Бирмингам, Уорстър и Челтнъм, където спряха за малко, преди да влязат в Уелс.
Сега пътуването им беше изпълнено със споделени радости, тъй като Елизабет беше настояла мистър Дарси да спази обещанието си от писмото до семейство Хърст и да й покаже всичко от рядката красота на Южен Уелс. След като няколко пъти спираха в малки градчета и селца, най-сетне достигнаха до имението, разположено на няколко мили нагоре от Ландавъри — старо келтско пазарно средище, някога римска крепост, а после и стратегически търговски център от времето на Ричард III. Имотът, който семейството на мистър Дарси беше придобило, се намираше в плодородната долина Таун и се простираше от леко хълмистите пасища до скалистите склонове на Камбрийските планини. В реките и потоците имаше пъстърви, колкото щеш, а изобилието от дивеч можете да задоволи и най-капризните вкусове на знатните господа. За Елизабет обаче най-хубавото нещо бяха разходките. Въпреки сериозните предупреждения да не се претоварва, тя прекара много щастливи часове в обиколки из горите и поляните, придружена от прислужницата си, която също обичаше разходките, докато в това време Дарси, заедно с управителя си, се беше заел със свои дела за решаване.
В Уелс също имаше нарастващ натиск за ограждане на земите, но по отношение на имението на Дарси, където и животновъдството, и земеделието се развиваха добре и това осигуряваше селскостопанска работа за много мъже и жени, натиск все още нямаше. Съществуваше друг проблем обаче, който бързо се разпространяваше из земите на Средна Англия и Южен Уелс. Наличието на големи залежи на въглища винаги беше предвещавало, че съдбата на някои райони от страната е да бъдат индустриализирани. Нуждата от въглища, особено за стоманодобивната промишленост караше все по-голям брой мъже, жени и деца да търсят препитание в мизерните малки градчета, които никнеха около мините. Дим, мръсотия и купчини шлака, пръснати навсякъде, превземаха някога красивия пейзаж в много части на Англия и Уелс, а заедно с него и живота на безпомощните хора, които се трудеха и живееха там.
Елизабет беше обърнала внимание на свежия въздух в долината Таун, но съпругът й доста мрачно беше отговорил, че едва ли дълго ще остане такъв. Долавяйки меланхолията му една вечер Елизабет го попита дали би споделил мислите си си нея. Той веднага съжали, че я изолирал, и охота обясни: