Сега беше ред на Каролайн да чете и тя също избра откъс от Уърдсуърт, но съвсем различен. Каролайн беше прекарала по-голямата част от живота си в Лондон и обичаше града, особено реката, покрай чиито брегове семейството често се беше разхождало в неделните утрини след църква — понякога чак до Ричмънд Хил, където гледката към реката беше толкова красива, че много разумни лондончани си бяха построили къщи там с изглед към Темза. Сонетът, съчинен на Уестминстърския мост, беше точно като за нея и нежният й, леко променен глас се извиси, когато зачете редовете:
Когато свърши, скромната публика я аплодира. Тя вдигна очи към Елизабет:
— Толкова е красиво, братовчедке Лизи! Този сборник е прекрасен! Съгласна ли си, мамо?
Преди майка й да успее да отговори, откъм къщата се чуха приближаващи се стъпки и един непознат глас каза:
— Аз безспорно съм съгласен, а начинът, по който го прочетохте, беше възхитителен, мис Каролайн.
Всички се обърнаха, а Елизабет направо скочи на крака, виждайки полковник Фицуилям пред себе си.
— Полковник Фицуилям! Какво правите тук?
Той стоеше усмихнат и напълно невъзмутим. Поздрави я сърдечно и се извини, че се беше появил така изненадващо:
— Мисис Дарси, Елизабет, простете ми, зная, че не ме очаквате преди края на месеца, но имах рядката възможност да се кача на кораб, който отплава по-рано. Откакто получих писмото на Дарси, нямах търпение да се върна в Англия колкото е възможно по-скоро.
Обръщайки се към мисис Гарднър, той заговори топло:
— А това да видя Вас, мисис Гарднър, мис Каролайн и Вас, малка Емили, тук, е наистина неочаквано удоволствие за мен. Трябва да призная, мис Каролайн, чух Ви да четете сонета на Уърдсуърт и изчаках, докато свършите, преди да се обадя. Беше прекрасно, предадено с толкова чувство!
Каролайн беше очевидно зарадвана. Той попита за мистър Дарси и мистър Гарднър и след като му казаха, че ги очакват за вечеря, заяви, че едва ли би могъл да избере по-подходящ момент да дойде в Пембърли. След като седна и прие да изпие чаша чай, той отново се върна към томчето с поезия.
— Аз също си купих екземпляр от него — каза той. — В Лондон много се харесва.
— А Вие имате ли любимо стихотворение? — попита Емили.
Той се усмихна и отговори:
— Всъщност имам, ще го намерите на девета страница. Казва се „Ерусалим“.
Момичетата нетърпеливо запрелистиха страниците.
— „Ерусалим“? — Елизабет не беше запозната със стихотворението. — На каква тема е?
— Англия, английската земя и унищожаването й — отвърна Фицуилям. — Поетът Уилям Блейк е обезпокоен от това, което се случва около нас.
Знаеше стихотворението наизуст и зарецитира тихо, но с чувство:
Елизабет и мисис Гарднър слушаха притихнали, а Каролайн намерила стихотворението в книгата, му заприглася:
Когато свършиха и погледите им се срещнаха, мисис Гарднър и Елизабет изръкопляскаха, а Емили, отворила широко очи, остана неподвижна, напълно омагьосана.
Каролайн поруменя и ненадейно прекъсна мълчанието, като запита дали мистър Блейк е написал още много стихотворения. Но не получи отговор, защото в това време пристигна мистър Дарси и чуя гласовете им, на мига се появи иззад къщата, като едва не се блъсна в братовчед си, който тъкмо се изправяше доловил стъпките му.