Елизабет прие комплимента с поклон и учтиво отговори: „Благодаря, Ваше благородие!“. Когато тя добави: „Радвам се да видя, че Пембърли изглежда все така добре, както винаги!“, Дарси също й благодари, но когато си замина, двамата с Елизабет хубаво се посмяха на думите й, от които като нищо можеше да се заключи, че се е опасявала, че в нейно отсъствие Пембърли ще потъне в разруха.
След сравнително спокойната пролет, останалата част от 1819 година се оказа неочаквано трудна. Краткото възстановяване от рецесията в сферата на земеделието даде път на мрачна депресия, обхванала цялата страна, особено в областите с развита текстилна индустрия в Средна Англия. Колапсът на текстилната промишленост, оставил без работа стотици хора, доведе до жестоки последствия — повсеместно чупене на машини, нападения и палежи.
Подемът на външната търговия през последните две години беше отвличал вниманието от постепенното разрушаване на по-малките текстилни фабрики. Онези, които бяха загубили правото си да ползват обработваема земя и бяха мигрирали в градовете да търсят работа в новите производства, се бяха озовали на улицата — не за първи път, но този път в чужда среда, далеч от домовете си и от всякаква помощ с изключение на унизителните подаяния в приютите за бедни. Много от тях изпадаха в отчаяние и се обръщаха към дребната престъпност и дори още по-лошо.
Полковник Фицуилям беше на гости в Пембърли, когато мистър Гарднър пристигна с новини за едно особено сериозно нападение, което беше довело до арестуването и осъждането на няколко мъже за това, че са чупили машини. Ако ги признаеха за виновни, присъдата щеше да бъде или смърт чрез обесване, или бавна смърт — заточение в Земята на Ван Димен31.
Фицуилям кипна:
— Какво смятат да правят — възкликна той, — да избесят или да изпратят на заточение половината от населението на Средна Англия ли?
Дарси се съгласи, че няма много варианти. Ако проявите на вандализъм не бъдеха прекратени, щеше да се стигне до още по-големи репресии.
— След като правителството не поема никаква отговорност, на бедните и разочарованите не им остава нищо друго, освен да се обърнат към радикалистите — каза той.
Фицуилям възрази, че онези, които се наричат радикалисти, не са революционери, желаещи смъртта на богатите, както във Франция, а консервативни мъже като майор Картрайт32 — основателя на клубовете „Хампдън“, които доминират парламентарната реформа и уважават вигите като сър Франсис Бърдет33 или лорд Брум34.
— Това не са хора, които целят да преобърнат държавата с главата надолу, Дарси — продължи той, — те просто искат по-добро отношение към бедните и представителство в Парламента за хората, на които страната дължи напредъка си — търговците, работниците и средната класа.
Дарси не беше оптимистично настроен, нито пък мистър Гарднър.
— Не вярвам, че това правителство ще се съгласи на каквито и да било реформи — тази хора са осъдени да защитават интересите на земевладелците, на които дължат мястото си в Парламента. Не проявяват никаква толерантност към инакомислещите — каза той мрачно.
Фицуилям скочи, раздразнен и превъзбуден, и изрази решимост да се присъедини към поддръжниците на Кобет35, които настояваха за реформа.
— Ако това е единственият начин, по който гласовете ни могат да бъдат чути, опасявам се, че нямам алтернатива — заяви той с гняв и разочарование в гласа.
Този ден двете дъщери на мистър Гарднър бяха на гости в Пембърли. Елизабет подозираше, че неочакваното посещение на Фицуилям се дължи по-скоро на тяхното присъствие, отколкото на желанието му да навести братовчед си. След като се бяха нахранили, двете момичета се бяха качили на горния етаж заедно с Елизабет, докато Дарси и братовчед му бяха останали в дневната. Когато чуха гласа на баща си, те решиха да слязат долу, но докато бяха на горната площадка, до тях достигнаха думите на мистър Гарднър и ядното избухване на Фицуилям, при което Каролайн изтича обратно в стаята на Елизабет.
Елизабет я последва и намирайки я разплакана, незабавно отиде да я успокои, без да подозира каква може да бъде причината за разстройването й.
— Каролайн, какво има? — попита тя.
Каролайн отначало отказваше да каже каквото и да било, но постепенно склони да сподели с Елизабет, че се притеснява затова, че Фицуилям може да се присъедини към радикалистите и да се изложи на опасност.
31
Van Diemen’s Land (англ.) — остров Тасмания; наречен така от нидерландския мореплавател Абел Тасман (1603–1659) — първия европеец, стъпил на бреговете му — на името на губернатора на холандска Източна Индия А. Ван Димен, който го изпраща на експедиция (1642–1643). През 1803 г. островът става британска колония, където започват да бъдат изпращани осъдени на изгнание затворници. — Б.пр.