За правителството това беше истинско бедствие. Отзвукът от случилото се можеше да продължи с години. „Няма порядъчен англичанин, който да не се срамува, че негови сънародници проляха кръвта на други обикновени, отрудени английски мъже и жени, чието единствено престъпление беше това, че искаха справедливост и парламентарна реформа!“ — писа редакторът на „Ревю“. Имаше опити от страна на местните магистрати и консервативните тори за още по-строги мерки, но мнозинството от хората в Англия бяха ужасени от използването на подобна сила срещу невъоръжени селяни и работници и говореха за това по събрания навред из цялата страна. На една такава среща на „активни граждани“ Фицуилям беше предрекъл, че „мъчениците от площад Сейнт Питър“ не са загинали напразно и смъртта им ще промени реформисткото движение завинаги.
Оказа се, че като радикални се бяха определили няколко независими до този момент сдружения на хора от средната класа, които се бяха вслушали в разумите думи на мъже като Бамфорд38 и Чарлс Гревил39. Те предупреждаваха, че за да не тръгне Англия по кървавия път на Франция, богатите и властимащите трябва да вземат под внимание нарастващото недоволство на бедните и безимотните, които са се почувствали чужди в собствената си страна. Според тях реформата и промяната бяха не просто желателни, а от решаващо значение за оцеляването на Англия. Фицуилям, който имаше ясни политически възгледи, всеотдайно работеше за каузата.
Промени, макар и не толкова драстични, се бяха случили и в Пембърли. Мистър и мисис Дарси вече бяха горди и любящи родители на син — Уилям Чарлс, който се роди няколко седмици преди Коледа и разведри края на една по-скоро мрачна година. За Дарси и Елизабет това беше сбъднато желание, което не бяха споделяли открито. В Пембърли, макар да нямаше приети ограничения за унаследяването, очакваха мъжки наследник, който да поеме ролята на баща си в местната общност. Елизабет пък мечтаеше за син, тъй като самата тя винаги беше усещала липсата на брат. Уилям беше сравнително дребничко, но за сметка на това много кротко бебе, което не създаваше почти никакви проблеми. Майка му казваше че ако остане такъв и за в бъдеще, заедно с наистина прелестната му сестричка Касандра, тя не би имала никаква причина да се оплаче от децата си.
Приятелката й Шарлот Колинс пък беше родила трета дъщеря — Амелия-Джейн — за голямо разочарование на съпруга си, който искаше да обезпечи правото си на наследство върху Лонгборн след смъртта на братовчед си мистър Бенет. Това, че мистър Бенет за момента се радваше на прекрасно здраве, безспорно никак не беше в полза на амбициите на мистър Колинс.
Мисис Бенет обаче злорадстваше и наляво и надясно говореше, че това, че мистър Колинс е лишен от мъжки наследници, е възмездие от провидението. И пред всеки, който можеше да хване за слушател, подчертаваше, че „горкият мистър Колинс“ се е сдобил с още една щерка, докато всичките й омъжени дъщери, с изключение на Кити, която все още нямаше деца, са родили синове. Явно напълно й убягваше съвпадението с нейното собствено положение с пет дъщери и нито един син. Освен това, наскоро завърнала се от Нюкасъл, където беше ходила за третото раждане на Лидия, мисис Бенет беше донесла новини за проблеми и тревоги, свързани със забежките на Уикъм. Не й оставаше друго, освен да забавлява дружките си и да раздухва слуховете, без да мисли за чувствата нито на по-големите си дъщери, нито ни съпрузите им.
Джейн донесе неприятните новини в Пембърли, когато дойде на гости у Елизабет по случай кръщенето на Уилям. Двамата с Бингли биха кръщавали дъщеричката на Шарлот, която Джейн беше описала като „най-прекрасното момиченце, което някога съм виждала“. На път обратно за вкъщи се бяха отбили в Лонгборн и майка й и беше осведомила подробно за новостите от Нюкасъл, които сериозно я биха разтревожили. След като тактично изчака съпрузите им да излязат на езда и прислугата и бавачките да се отдалечат на достатъчно разстояние, Джейн изрази безпокойството си за безотговорната им сестра и безпътния й съпруг.