— Майната им на показателите. — Той ни задърпа към вратата.
Сю не сдържа вика си, когато зърна щръкналия в небето хронолит.
Рей спря зад нея, аз вървях до Хич. Един от по-възрастните инженери, мъж с посивяла коса на име Макградър, пристъпи напред и бавно коленичи, в акт на пълно и сляпо подчинение.
Този Куин надхвърляше всякакви очаквания.
Беше не само огромен, но и невероятно красив. Издигаше се високо над хълма, откъдето ни бяха атакували саботьорите. Нямаше и следа както от тау-ядрото, така и от прилежащите му структури. Леденото покритие на хронолита вече се люпеше — из въздуха не се усещаше влага — и скулптурата можеше да се види съвсем добре, освен в онези части, където бе обгърната от лека мъгла. Всъщност тъкмо мъглата й придаваше величествения, вълшебен изглед, сякаш беше планина. От мястото, откъдето го разглеждахме, не можехме да различим добре чертите на лицето, но със сигурност то излъчваше спокойната увереност на победилия завоевател.
Микроскопични ледени кристалчета се носеха из въздуха и се сипеха по земята. Вятърът се менеше непрестанно, ту студен, ту топъл.
Основната тълпа от куинисти се бе събрала на юг от мястото на появата. Мнозина от тях бяха пострадали от термичния шок, но съдейки по учестяването на изстрелите, бяха оцелели достатъчно, за да създават неприятности на Обединените сили. Близо до нас имаше малък отряд войници, които не бяха пострадали благодарение на арктическото си облекло, но изглеждаха объркани и замаяни — всички комуникации бяха прекъснати и те се събираха около повалените останки на източната порта.
Нямаше и следа от групата куинисти, разрушили тау-ядрото.
Рей нареди на останалите инженери и техници да се изтеглят към войниците. Журналистите, прикрити зад бункера, имаха свои идеи — те се бяха прибрали в бронираните си коли и вероятно вече излъчваха първите съобщения и картини от новия Куин в Уайоминг. Провалът ни беше неоспорим факт.
— Помогни ми да прибера Сю в пикапа — извика ми Рей.
Сю бе овладяла плача си, но не сваляше втренчен поглед от статуята. Рей стоеше до нея и я прикрепяше с ръка. Тя прошепна:
— Това е невъзможно…
— Разбира се, че е възможно. Хайде, Сю. Време е да се махаме.
Тя се отдръпна от ръката му.
— Не, наистина го мисля. Показателите са твърде високи. Трябва ми секстант. И карта. В пикапа имаше топографска карта… Хич!
Хич се обърна.
— Нужен ми е секстант! Помоли някой от инженерите!
— За какво ти е, за Бога? — ококори се Хич.
— Секстант!
Хич каза на Рей да запали двигателя, изтича назад и скоро се върна с дигитален секстант и триножник. Сю нагласи инструмента въпреки силния вятър и започна да нанася данните в бележника си.
— Не мисля, че това вече има значение — заяви й с вежлив, но твърд глас Рей.
— Кое?
— Да правиш измервания.
— Не го правя за забавление — тросна се тя, но когато се наведе да повдигне триножника, краката й се подгънаха и Сю падна право в ръцете на Рей. Той я отнесе в пикапа.
Наведох се и вдигнах бележника от ледената кал.
Хич подкара, а ние с Рей нагласихме Сю на седалката и й подложихме възглавница. Войниците край падналата ограда се опитаха да ни спрат. Часовой с нервно изражение размаха пушката си и се приближи към отворения прозорец на Хич.
— Сър, не мога да гарантирам безопасността ви…
— Знам — прекъсна го Хич и даде газ.
Щяхме да сме в безопасност — Сю щеше да е в безопасност — само ако бяхме далеч от тук. Хич прекоси равнината и се насочи към едно от местните шосета. Движехме се по прашни пътища, повечето свършващи сляпо или водещи до изоставени ранча и пресъхнали кладенци за животни. Не особено перспективен маршрут за изтегляне. Но Хич винаги бе предпочитал черните пътища.
Въпреки специалните мерки срещу студа двигателят бе пострадал сериозно от термичния шок. По здрач, когато наближихме бетонна къща с хлътнал покрив, пикапът вече едва се движеше. Спряхме тук не защото постройката ни се стори примамлива — много дъждове се бяха излели през пустите прозорци, поколения полски мишки бяха свивали гнезда вътре, — а тъй като можеше да послужи за скривалище, за нас и колата. Поне разполагахме с няколко мили преднина.
Тъй като нямаше какво да правим, а слънцето вече се снижаваше зад все още доминиращата над всичко наоколо фигура на Куин, откъдето полъхваше хладен вятър, ние се сгушихме на местата си в купето и се опитахме да поспим. Не се наложи да се опитваме дълго. Бяхме изтощени. Дори Сю, която се бе свестила малко след тръгване, най-сетне се успокои от треската си и потъна в неспокоен сън.
Спа през цялата нощ и се събуди първа на сутринта.
Призори Хич повдигна капака на двигателя и направи пробно запалване. Шумът бе такъв, че Рей Мозли подскочи и се ококори сънено.
Събудих се гладен и си останах гладен, тъй като не разполагахме с никакви припаси. Излязох от колата, заобиколих къщичката и се приближих до Сю, която отново бе разпънала триножника със секстанта.
Инструментът бе насочен право към далечния хронолит. Сю бе разгънала топографска карта в краката си и бе притиснала краищата й с камъни. Лекият ветрец рошеше косите й. Дрехите й бяха мръсни, очилата й зацапани, но колкото и да бе невероятно, когато ме видя, тя се усмихна.
— Добро утро, Скоти — рече.
Хронолитът бе като ледена колона, очертана на фона на мъгливо синкавия хоризонт. Откъдето и да го погледнеш, той приковаваше вниманието. Гледаше на изток от своя пиедестал, почти право към нас.
Обърнат към нас, помислих си, като стрелка.
— Научи ли нещо? — попитах, като се постарах гласът ми да не звучи иронично.
— Много неща — погледна ме тя. Имаше странна усмивка. Щастлива и тъжна. Очите й бяха големи и влажни. — Твърде много. Ужасномного.
— Сю…
— Не, не говори нищо. Мога ли да те попитам аз?
Свих рамене.
— Скоти, ако събираш багаж за пътуване в бъдещето, какво ще вземеш?
— Какво ще взема ли? Не зная. Ти какво би взела?
— Аз ще взема… тайна. Можеш ли да пазиш тайни?
Смущаващ въпрос. Майка ми го задаваше, когато започна да си губи разсъдъка. Надвесваше се над мен като зловеща сянка и повтаряше:
— Скоти, можеш ли да пазиш тайни?
„Тайната“ бе поредната й параноична мания — че котките могат да четат мислите й, че баща ми е друг човек, самозванец, че властите се опитват да я отровят.
— Хайде, Скоти — подкани ме Сю, — не ме гледай така.
— Ако ми кажеш — отвърнах, — вече няма да е тайна.
— Какво пък, прав си. Но трябва да я споделя с някого. Не мога да кажа на Рей, защото ме обича. Не мога да я кажа и на Хич, защото Хич не обича никого.
— Много загадъчно.
— Да, така е. — Тя погледна към далечната синя колона на Куин. — Може би нямаме много време.
— Време за какво?
— Искам да кажа, че той няма да издържи дълго. Хронолитът. Не е стабилен. Прекалено е масивен. Погледни го, Скоти. Виждаш ли как трепти?
— Това е мараня от жегата в пустинята. Оптическа илюзия.
— Донякъде. Но не напълно. Отново прегледах данните. Тези, които взех при бункера. Тези тук — тя посочи бележника си. — Измерих височината и радиуса, поне приблизително. Може да не ме бива много в изчисленията, но няма съмнение — той надхвърля границата.
— Коя граница?
— Забрави ли? Ако хронолитът е твърде масивен, той става нестабилен — жалко, че не ми дават да публикувам трудовете си, сигурно щяха да я нарекат „границата на Чопра“. — Усмивката й се стопи и тя завъртя глава. — Но няма как, Скоти. Налага се да бъда скромна. Всъщност, май ме принудиха да стана такава.
— Да не искаш да кажеш, че хронолитът ще се разруши?
— Да. Днес по някое време.