Джей Бонансинга
Хрътка
На Джоуи
Дължа специална благодарност на Джан Бонансинга, Джо Питман, Дженифър Робинсън, Боб Мекой, Питър Милър, Бен Адамс, Норм Кели, Дейв Джонсън, полицай Джон Бъкли, д-р Робърт Дидоменико, д-р Хари Джаф, Джули Стюарт, Дейвид Куин, Харлан Елисън, Ед Горман, Майкъл Стийн, Джим Уилсън, Брус Клорифин, Морт Касъл, Дон Вандерслуис и Брус Инграм.
Вдъхновение и ценна информация получих от трудовете на Дороти Алисън и Дейвид Морхауз, както и на Харлан Елисън, особено от неговия шедьовър „Мефисто в Оникс“, без който нямаше да създам този роман.
Част I
Монетата
„Умът е опасно оръжие, дори за собствения му притежател…“
1.
Отваряне на верига
— Донесох нещо — каза жената с мишето лице и затършува в чантата си. — Не знам дали ще можете да го използвате… но Поли не се разделяше с него… талисман… нали разбирате.
И извади монетата и я остави на масата.
Металът имаше цвят на стар калай, покрит с патина от годините. Излъчваше мътен блясък. И тежест. Като че ли беше излъскан от безброй алчни пръсти. Стар сребърен долар.
Ясновидката го погледна внимателно, но не понечи да го вземе.
— Много добре, мила — каза тя, — но първо трябва да ми разкажете малко повече за себе си и приятеля си. Как се случи всичко.
Последва мълчание. Жената дълбоко си пое дъх и замислено се загледа през прозореца.
Шарлот Викърс, най-известната ясновидка в областта, седеше срещу нея и търпеливо чакаше. Тя бе приятна жена, малко под четиридесетгодишна, с прасковена кожа, гарвановочерна коса и светлосини, чувствено искрящи очи. Още беше по копринен халат и пантофи и пиеше първата си утринна чаша „Ърл Грей“. Имаше физиката на майка си, която повечето мъже биха описали като „приятно пълна“, а по думите на баща й била копие на Джейн Ръсел1. Но за съжаление някогашното прелестно пълничко момиче бе останало в годините на разцвета на хулата и сега Шарлот трябваше да прави малки чудеса с помощта на руж и сенки. Дори беше започнала да лепи на хладилника си картинки на дебели жени и едри селскостопански животни.
Дребната жена я бе събудила само преди минути и Шарлот все още не се беше разсънила. Гостенката се представи като Натали Фортунато. Прочела за способностите й във вестника и решила да се обърне към нея. Искала да открие изчезналия си приятел и това било последната й надежда.
Шарлот официално се бе оттеглила от издирването на изчезнали хора, но се смили над нещастието на жената и я покани да влезе. Сега двете седяха на голямата дъбова маса в трапезарията и пиеха чай от сребърни чаши. В стаята тихо тиктакаше часовник на Сет Томас2.
— Казва се Пол — започна жената. — Ходихме три години преди да… нали разбирате…
— Преди да изчезне ли? — като духаше чая си, попита Шарлот.
Натали кимна.
— Случи се толкова неочаквано… Всичко вървеше толкова добре, нали разбирате… Все още не мога да повярвам.
— Преди колко време изчезна приятелят ви, мила?
— Преди единайсет месеца, седем дни и четиринайсет часа.
— Разбирам. — Шарлот се опита да не се поддава на състраданието. В тази жена имаше нещо, което я смущаваше. Нещо познато. — Бихте ли ми описали обстоятелствата?
— Трябваше да го взема от службата му — горчиво отвърна Натали, загледана в сервиза за чай така, като че ли е кошче, пълно с мъртви котенца. — Той беше счетоводител, нали разбирате, но не беше досаден, беше забавен, нали разбирате, и този ден щяхме да ходим на пикник на плажа. — Тя замълча за миг и избърса ъгълчето на окото си с опакото на дланта си.
Шарлот внимателно я наблюдаваше. Посетителката й бе висока около метър и петдесет, със загорели жилести ръце и бадемови очи, които се стрелкаха насам-натам, сякаш задвижвани с електрически ток. Приличаше на болна от анорексия чихуахуа3. На възраст между тридесет и пет и четиридесет години, тя имаше сребристоруса коса, прихваната назад в стегнат кок — така, че се виждаха черните й корени — и носеше от онези преоценени модерни дрехи, които просто късаха сърцето на Шарлот. Дънкова пола с апликации на слънчогледи, дънково горнище и елек от изкуствена кожа.
— Но когато отидох в службата му — продължи тя, — вратата беше отворена, кафемашината работеше и Поли го нямаше. Просто… го нямаше.
— Какво според вас се е случило? — попита Шарлот. — Смятате ли, че е отвлечен?