— Кой се е домъкнал, по дяволите? — измърмори Джуниър на кучето, отведе го при забития в земята кол и закачи ръждясалата верига за нашийника му. Монти незабавно задъвка любимата си гуменка.
Джуниър отиде да отвори.
— Как си, Джуни? — На прага стоеше Шарлот Викърс.
Той онемя.
Не заради рубенсовата фигура на жената, мокра от пот и нерви, застанала на напуканите циментови стъпала с отчаяно изражение на лице. Не заради невероятната извивка на брадичката й, нито заради светлината, играеща по водопада от прелестни къдри, които се спускаха до раменете й. Нито дори заради присвиването под лъжичката всеки път, щом я видеше.
А заради очите й, които искряха от ужас.
— Здрасти, Шарлот — накрая успя да каже той. — Как си, по дяволите?
— Трябва да поговорим, Джуни.
— Какво има? Изглеждаш така, като че ли си глътнала нещо кофти.
Тя го погледна.
— Забърках се в една каша, Джуни.
Джуниър нежно я хвана за ръка.
— Хайде, влизай.
— Кой кого е открил? — Дигър Мусолино беше объркан. Преди по-малко от час спешно го бяха повикали в имението на Фабионе. Но сега, когато стоеше във великолепния вестибюл на къщата, нещата бяха още по-объркани.
— Ясновидката, идиот такъв, ясновидката! — извика от отсрещния край на фоайето Натали. Очите й бяха зачервени или от гняв, или от сълзи, а може би и от двете, по дънковия й елек имаше влажни петна от разлято вино. — Казах ти, че ще ходя при оная ясновидка от Линкълн Парк, жената, дето помага на ченгетата, казах ти.
— Оная, дето търси изчезнали хора ли?
— Да, същата. Та тя откри оня скапан доносник.
— Намерила е счетоводителя, така ли?
— Естествено. Ти за кого си мислиш, че ти говоря? Да, счетоводителя. Не знам как го направи, но успя. Казва, че се бил скрил в Колорадо.
— В Колорадо ли? В Колорадо? Божичко! — Дигър Мусолино погледна към огромната дневна. От двете страни на камината имаше гигантски фрески на Рафаел, сред мебелите от същата епоха бяха поставени италиански скулптури. Помещението приличаше на черква от времето на Медичите и кой знае защо, караше Дигър да се гордее с това, че е член на клана Фабионе.
Не че страдаше от комплекс за малоценност. Тежеше почти сто и тридесет килограма и се чувстваше неуязвим за повечето външни заплахи. Дебелата му шия беше покрита с бръчки като на слон, широките му рамене опъваха шевовете на финия му черен костюм. Днес носеше черни обувки от крокодилска кожа за хиляда и триста долара и мека черна шапка, килната назад а ла Деймън Ръниън5. Мускулите му бяха заякнали от над двадесет години разтоварване на контрабандни стоки от корабни трюмове и работа с непокорни длъжници. Но сега Дигър се бе изкачил до върха на фамилията Фабионе — неотдавна го бяха направили пълноправен капо — и се бе научил да използва по-фините средства от арсенала си: интонация, сбърчване на лицето, махване с месестата си ръка. Когато се изискваше сила обаче, той беше истински Юпитер, най-голямата планета от Слънчевата система, с гравитационно поле, слагащо край на всякакви спорове по-бързо, отколкото човек можеше да каже „тежки физически травми“.
В момента стоеше във фоайето на Фабионе и се чувстваше малко глупаво. Но пък величественият вестибюл можеше да накара и Уилям Рандолф Хърст6 да се почувства така. Беше истински шедьовър, от генуезкото огледало с позлатена рамка до миланския полилей. Старецът определено знаеше как да крие богатството си — отвън къщата на дъщеря му приличаше на обикновено имение от Северното крайбрежие, но вътре бе царски палат.
Семейство Фабионе бяха един от най-могъщите клонове на рода Гандолфо в Средния запад, чийто център се намираше в Бруклин, Ню Йорк. Гандолфо заемаха важна позиция в съвета на фамилиите и през годините Дигър си беше изградил солидна репутация на един от най-добрите мафиотски войници в района. Но преди малко повече от година се бе срутила цялата къщичка от карти. И всичко заради оня нещастник Латъмор, скапаният дребен счетоводител.
Бащата на Натали — за своите подчинени „Големия Джон“, за всички останали „Юмрука“ — беше използвал частни счетоводители на ротационен принцип, за да пере семейните пари от незаконен хазарт, порно и проституция. На всеки няколко години Фабионе стигаше до заключението, че настоящият счетоводител знае прекалено много и трябва да се очисти. Обикновено възлагаше работата на Дигър и неговите момчета, и те я свършваха без много шум. Един изстрел, на тъмен паркинг след работно време — винаги правеха така, че да прилича на обир, извършен от някое местно негро — след което Донът отново можеше да спи спокойно. Но всичко отиде по дяволите, когато Големия Джон хареса Латъмор, започна да играе голф с него и да го води на вечеря с жена му. Дигър знаеше, че всичко това няма да доведе до добър край, ала какво можеше да стори един обикновен капо? Не беше негова работа да казва на Юмрука какво да прави. И когато дребният скапаняк започна да става нервен — угризения на съвестта, такива глупости — Дигър разбра какво ще се случи. Накрая Големия Джон реши да се избави от Латъмор, но закъсня. Счетоводителят вече бе отишъл при федералните.