— Да.
— Но ми се струва, че на магистралата сме по-уязвими.
— Може би да, може би не — отвърна Джуниър и сбърчи лице от болка.
— Извинявай, Джуни, извинявай… — Шарлот се опитваше да внимава да не дразни раната.
Джуниър се загледа в нея. Странно… колко бързо я бе последвал в този кошмар. По дяволите, той не беше герой. Всъщност се бе забъркал в тази каша поради една-единствена причина — несподелената си любов към Шарлот Викърс. Беше готов на всичко за нея: да се бие с мафията, да търпи парчето метал в тялото си.
Всичко за Шарлот.
— Трябва да влезем вътре, Джуни, да почистим раната и да извадим парчето.
Той погледна през рамо назад.
Комплекс „Коноко“, два акра напукан бетон и ниски сгради, бе любимо свърталище на шофьорите, които минаваха през Чикаго. Бензиностанцията имаше формата на римско „V“ — дизеловите колонки бяха разположени от едната страна, бензиновите — от другата. В средата се издигаше нещо като комбинация от офис, минимаркет и ресторант. През уикенда имаше много посетители. Зад ресторанта светеше рекламата на автомивка, а зад нея растеше горичка от измъчени дъбове.
В сенките на дърветата премигваше неонов надпис: „Мотел «Стардъст», цветни телевизори, бунгала, свободни места“.
— Да, май си права — отвърна Джуниър. — Трябва да изчакаме известно време. — Той кимна към горичката. — Като че ли там ще е най-добре.
Шарлот се съгласи с него.
Двамата скриха колата и наеха стая в мотела.
Рондо Хатън сънуваше, че е слаб. Често му се случваше. Този път беше Аполон, древногръцкият бог на небето, вдъхновението, изкуството и пророчествата. Строен и красив. Бе полугол, намазаните му с масло бицепси отразяваха слънцето. В краката му бяха събрани всички по-нисши богини — Хера, Афродита, Атина — и обгръщаха с ръце мускулестите му прасци. Бяха облечени в оскъдни пеплоси, огромните им гърди леко се поклащаха, русите им коси лъщяха и подозрително приличаха на блондинките от старото телевизионно шоу на Дийн Мартин. (Вижте, това си е сънят на Рондо, така че му позволете малко артистична волност.) Разнасяше се някакво силно тропане, което отекваше в небето и разтърсваше хълмовете. Накрая Аполон (Рондо) вдигна могъщите си юмруци към небесата и…
… се събуди в задната стая на бунгалото си на Деймън авеню.
Седеше на фотьойла пред телевизора в някакъв ужасен среднощен час и пак беше дебел. Дебел, потен, оплешивяващ частен детектив с простата, голяма колкото грейпфрут. И всеки месец трябваше да плаща издръжка на една зла жена в Пиория10. Но Рондо Хатън все още бе един от най-добрите в бранша си. И все още имаше достойнство, въпреки че повечето му познати го наричаха „Дебелия“. Ето защо не виждаше причини някой идиот да чука на вратата му посред нощ.
И все пак.
Чукането продължаваше.
Рондо се надигна от фотьойла — истински подвиг — и за миг застана неподвижно по боксерки, изпъчил огромното си шкембе. После намести тестисите си. Кой ли го безпокоеше по това време? Той се заклати към вратата и се опита да прибере корема си. Което бе невъзможно. Цялото му тяло представляваше един гигантски търбух. Даже ушите му бяха тлъсти. Приличаше на навързани една за друга, натъпкани до пръсване наденички. Продълговатата му глава беше почти съвсем плешива, само над челото му стърчеше кокоши гребен от черна коса, който му придаваше комичен вид. Като порно актьор, играещ ролята на Хъмпти Дъмпти. Той намусено отвори вратата.
— Какво става, по дяволите?!
— Появи се нещо спешно — отвърна мъжът, който чукаше.
— Познавам ли те? — Рондо присви очи и се вгледа в тъмната фигура.
— Мусолино.
— Мусолино ли? — намръщи се той.
— Дигър Мусолино. Приятел на Джон Фабионе. Работя при Натали Фортунато.
Вълшебните думички незабавно стигнаха до слуховия канал на Рондо, минаха по нервните му пътища и проникнаха в мозъчната му кора. Все едно че бяха наплискали лицето му със студена вода.
Фабионе.
— Да, разбира се — припряно отвърна той. — Само една минута да се облека.
17.
Тръпки
В момента, в който Шарлот прекрачи прага на миришещото на мухъл малко бунгало, по краката и ръцете я полазиха студени тръпки.
Това място не беше спокойно. Тук не идваха хора, за да прекарат отпуската или медения си месец. Това бе спирка по пътя към чистилището. И усещането се излъчваше от всичко — от мухлясалите килимчета, евтиното бюро и столове, от голямото легло, от абажурите на двете нощни лампи с цвят на урина. Завесите бяха попили мъката на много нещастни души. Винаги щом влизаше в такава стая, мозъкът й се свиваше, сякаш вкусил силен оцет.