Накрая — едновременно кратък миг и цяла вечност — вълната от страст достигна кулминацията си и двамата бавно се спуснаха на земята.
— Усетих го, когато докосна ръката ми — вперила поглед в тавана, няколко минути по-късно призна Шарлот.
— Какво усети? — Той не можеше да откъсне очи от нея.
— Чувствата ти към мен.
— Знаех си — рече Джуниър, наведе се и я целуна по ухото. — Видях нещо в очите ти, когато се отдръпна.
Тя се усмихна.
— Честно казано, наистина ме изненада.
— Не знаех как да ти го кажа… Беше ме страх.
— От какво?
Джуниър се замисли.
— Предполагам, че при всички е така — страхувах се да не ме отхвърлиш, да не изляза пълен глупак.
Този път бе неин ред да го целуне. Шарлот долепи устни до носа му.
— Господи, Джуни, само да знаеше.
— Какво?
Тя го погледна.
— Аз също ужасно се страхувах.
Джуниър се ухили.
— Предполагам, че вече сме преодолели етапа на уважение на личното пространство.
Те се спогледаха за миг, после едновременно избухнаха в смях. Смях, който идваше от някакво тъмно място, внезапно разкрито на показ. Шарлот неудържимо се кикотеше на абсурдната ситуация и Джуниър не можеше да не забележи колко красива изглежда на жълтата светлина.
Тя се успокои и неочаквано се извърна настрани.
— Добре ли си, малката? — Джуниър бършеше сълзите от очите си.
Шарлот седна на ръба на леглото с гръб към него.
— Шарлот?
Тя тежко преглътна, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й, после странно наклони глава.
— Няма нищо — накрая промълви Шарлот.
— Сигурна ли си?
— Да, Джуни, всичко е наред, наистина.
— Виж, Шарлот, ако смяташ, че това… това между нас…
— Не, Джуни, няма нищо. Просто мигрена. Понякога започва изведнъж.
— Видях в аптечката аспирин.
Тя махна с ръка.
— Ще ми мине, мили, наистина няма нищо.
Ала колкото повече я гледаше Джуниър, толкова повече се убеждаваше, че нещо не е наред.
18.
Преди зазоряване
Трима мъже с мрачни лица бързо и решително крачеха под сребристата изкуствена светлина през пуст паркинг в Отава, Илинойс. Едър, дребен и дебел. И тримата в тъмни дрехи. Приличаха на погребални агенти. Единствените звуци идваха от далечната магистрала на север, самотното пъшкане на шлеп по река Илинойс на юг и пърхането на пеперудите около мощните луминесцентни лампи.
И от техните стъпки.
Приближиха се до синьо-зелен бус шевролет експрес с подвижен покрив и спряха на няколко крачки от него.
— Ще свърши ли работа? — попита едрият. Думите му прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като заповед.
— Мен ме устройва — отвърна дребният.
— Има ли достатъчно място да се стои изправен отзад? — попита дебелият.
— Зависи кой стои — каза едрият. — Ако е Уилт Чембърлейн11, отговорът е „не“. За нас обаче става.
Дебелият кимна.
— Добре.
Прозорците на буса бяха черни като обсидиан. Алени нарисувани панделки го опасваха като коледен подарък. Тримата заобиколиха отзад.
Едрият отвори вратите на каросерията.
— Би трябвало да има всичко. — Отпред имаше четири меки седалки. Пространството отзад бе достатъчно, за да танцуват ту-степ.
Дебелият извади от джоба си малък бележник със спирала.
— Скенер на полицейските честоти?
Едрият кимна.
— Да.
— Радиостанция?
— Естествено.
— Клетъчен телефон?
— Да.
— Факс?
— Да.
— Навигационни карти?
— Да.
— Мобилни трансформери?
— Да, четири.
— Добре… ами дребните банкноти?
— Да.
— Понички?
— Какво?
Рондо Хатън погледна Дигър.
— Понички… Има ли понички?
Дигър въздъхна.
— Да, естествено, има понички.
— Блъди Мери?
— Да.
— Пушена сьомга?
— Да, мисля, че има и сьомга.
— Фрапучино?
— Моля?