И всичко само заради няколко картички с бейзболисти.
Дарил никога не бе искал да навреди на никого. Но просто не можеше да се спре. Отиваше в някой магазин и изчакваше да стане три часът. По това време свършваха учебните занимания, магазинът се пълнеше с ученици и той заставаше пред щанда, и посочваше Мики Мантъл или Ханк Аарън12. Когато продавачът му ги подаваше, Дарил започваше да ги разглежда, преструваше се, че се колебае, и щом мъжът се обърнеше към други хлапета, изваждаше от джоба си фалшивата картичка и правеше подмяната. Системата действаше безотказно. В продължение на три години открадна близо петдесет първокласни картички от различни магазини в района на Сисъро.
Ала сега го гризеше съвестта. Семейството му беше пожертвало щастието си — макар че отказваха да го признаят и да го обсъждат с него — за да го спасят от разгневените собственици на магазини и от лошите ченгета.
Трябваше да направи нещо.
— Веднага се връщам, Тими — каза той, разкопча колана си и отвори вратата.
Братчето му захленчи.
Дарил се измъкна от роувъра и се запъти към бара. Спря за миг пред дъбовата врата и си помисли, че ако влезе през предния вход, незабавно ще го изхвърлят като малолетен. Затова заобиколи отзад.
Пространството зад кръчмата бе осеяно с нападали сухи листа и гнили шишарки. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през клоните на дърветата и осветяваха купчина дърва за горене до дъсчената задна стена и дълга редица метални контейнери за смет. Клокоченето на недалечния поток се сливаше с шумовете и гласовете, носещи се от задната врата. Дарил се опита да събере смелост, за да влезе.
— Разкарай тия боклуци! — излая мъжки глас от кухнята. Звучеше заповеднически и момчето реши, че принадлежи на собственика.
— Ами печките? — попита друг.
— Остави ги — отвърна гневният глас. — Днес си замъкни задника отпред.
Чу се шум от влачене на кашони и приближаващи се стъпки. Дарил отскочи от вратата и приклекна зад купчината дърва. Сърцето му бързо туптеше, пулсът му кънтеше в ушите му. Знаеше, че ако баща му го хване, ще загази, но имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно, и искаше да е сигурен, че татко му не е в опасност. До него имаше пън, в който беше забита ръждясала брадва. И изведнъж сякаш се озова в приказка, като гората от комиксите на Бърни Райтсън, любимия му художник, навярно защото Райтсън придаваше на ежедневните неща ужасяващ вид. Обикновената ръждясала брадва, забита в пън, можеше да е окървавено оръжие на убийство…
— Тук отзад, Стафорд — отново се разнесе сърдитият глас.
На задната врата се появиха две фигури. Дарил се вцепени и устата му пресъхна.
— Сигурен ли сте, че тук няма да ни видят? — Пол Латъмор нервно се озърташе към гората.
Момчето никога не бе виждало баща си в такова състояние и това го уплаши.
— Нали ти казах? Господи, щом казвам нещо, значи е така — измърмори другият. Той беше много по-висок от баща му, по-възрастен, с мазен елек, каубойска шапка и обрулено лице като на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Носеше зелен брезентов сак.
— Нямам много време — каза Латъмор. — В смесения магазин ме пратиха при вас.
— Точно така, Стафорд, аз съм човекът, който ти трябва. — Непознатият повдигна сака и го постави върху очукана тенекиена кофа за боклук. — Разбрах, че търсиш нещо за домашна защита, нещо по-тежко от онова, което имаш.
— Би могло да се каже, да.
— Да не си от полицията? От Бюрото по оръжията? Федерален?
Латъмор го изгледа за миг, после поклати глава.
— Не, нищо подобно.
Другият се усмихна.
— Просто формалност, приятел, не се безпокой. Разбрах, че си цивилен, още в момента, в който влезе. Освен това Джо Бейнс не би ми пратил ченге. — Докато говореше, той свали ципа на сака и извади грозно оръжие с дълга цев и приклад. — Ето какво ти трябва.
— За бога, какво… — Латъмор зяпна оръжието така, сякаш то можеше да го ухапе.
12
Мики Чарлз Мантъл (1931–1995), Хенри Луис Аарън (р. 1934) — американски бейзболисти. — Б.пр.