Удари спирачки.
Фордът се плъзна по заледения път. Шарлот усети, че сфинктерът й се свива. Жилите й се опънаха като стоманени кабели. Тя се вцепени, дори не успя да извика. Можеше само да гледа с разширени очи как колата се плъзга странично към ръба на скалата.
После полетя надолу.
40.
Вой
Човешкият ум може да се затваря в себе си като костенурка в корубата си. Независимо дали се дължи на неврохимична еволюция, на наследствена памет, останала ни от влечугите, или просто на инстинкт за самосъхранение, това обикновено се случва в момент на внезапен стрес и често е като скрита броня, ненадейно обгръщаща човешката душа — като бронирани щори на прозорци на военна база.
Шарлот се криеше в тази крепост, докато фордът се плъзгаше надолу по скалата. Светът се наклони на оста си и тя можеше само с всички сили да се държи за волана. Колата бясно се разтърси и Шарлот нададе вик, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.
Задната броня се удари в скалата.
Шарлот се залепи за седалката и пое удара с рамо и ръка. За миг пред очите й избухнаха фойерверки. Последва тишина, абсолютна мъртвешка тишина. Разтреперана, тя се сви на кълбо и неволно скри лицето си в шепи. Силният страничен вятър клатеше автомобила и постепенно разкъсваше мъглата.
След около минута тя успя да се понадигне и се огледа наоколо.
Макар и наклонен под седемдесет-осемдесет градуса, склонът бе висок само около пет метра. След като се беше плъзнал по него, фордът бе паднал до пътя, идващ от отсрещната посока. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че е имала невероятен късмет. Ако беше завъртяла волана на другата страна, колата можеше да поднесе към бездънната пропаст. Шарлот потръпна. Тялото я болеше, виеше й се свят от прилива на адреналин.
Вятърът навън диво виеше.
— Какво направих!
Викът й бе дрезгав от вълнение. Тя се обърна и удари с бинтования си юмрук по прозореца.
— Какво направих! Какво направих! Какво направих! — Шарлот продължаваше да блъска стъклото, докато накрая по него плъзнаха тънки като паяжина пукнатини. Задъхана, тя се отпусна назад и притисна към себе си болната си ръка. В марлята разцъфваха тъмни петна и Шарлот няколко пъти сви пръсти.
Болката й помогна да дойде на себе си. Тя се наведе надолу, изключи лоста от скорост и завъртя ключа. Двигателят нададе висок вой в редкия въздух. После запали и Шарлот го остави да поработи известно време.
Вятърът отново зарева и разтърси форда, но тя не забеляза. Кипеше от гняв. Вече нищо нямаше да я спре: нито планински бури, нито ураганни ветрове, нито тесни завои, изскачащи от нищото като призраци.
Нито дори първичният ужас, обливащ я като гореща вълна.
Шарлот превключи на скорост и потегли.
Към бурите на западния хоризонт…
… непредсказуеми, също като собственото й бъдеще.
Част IV
Куршумът
„Подложени на насилие, ние забравяте кои сме…“
41.
Пиле в лисича дупка
Шерифското управление в Гранд Лейк не беше точно Форт Апачи. Помещаваше се в порутена пристройка на стара сива дъсчена сграда зад пощата, в която някога бяха складирали писмата с грешни адреси. Вътрешната обстановка бе още по-скромна. Една-единствена стая с гол дъсчен под, евтини шперплатови паравани, три очукани метални бюра до стените и олющен дървен плот пред вратата. В единия ъгъл имаше автомат за закуски, който не работеше от години, на един от первазите беше поставена саксия с прашен фикус, над кафемашината висеше избелял портрет на губернатор Рой Роумър. До тоалетната в дъното имаше и шкаф за оръжие. Не го бяха отваряли от встъпването в длъжност на Буш.
Пеги Дърмайър стоеше до плота и подреждаше жалби, като прибираше приключените случаи в зелени папки, а откритите — в червени. Висока мършава млада жена с модерна прическа, която приличаше на изкривено суфле от сирене, и розов блузон, тя беше Шийна, царицата на джунглата, защото знаеше всичко за окръг Гранд и неговите жители. Но в момента ставаше нещо, което просто не можеше да проумее.
Рано сутринта се бе обадила оная госпожа от Бринкс — онази от автобуса — и беше казала, че в Гранд Лейк щяло да се случи нещо лошо.
— Според теб какво искаше да каже? — без да откъсва очи от папките невинно попита Пеги и направи балон с дъвката си.
— Кой знае? — отвърна шерифът, който стоеше облегнат на вратата на тоалетната, дъвчеше клечка за зъби и наблюдаваше заместника си, който бе приклекнал до шкафа за оръжие.