— Е, каква дивотия извърши този път Мишел?
Жаклин му описа фотосеанса, без да скрие нищо. Между тях почти нямаше тайни. Когато приключи, Марсел поклати глава:
— Може би не е трябвало да го риташ. Той заплашва да заведе дело.
— Само да посмее! — настръхна Жаклин. — Всяко момиче, което е насилвал да прави секс, ще свидетелства на процеса. Това ще го съсипе.
— Робер Льобуше ми позвъни няколко минути преди да пристигнеш. Опитва се да се измъкне за Мюстик. Казва, че не може да работи с жена, която рита фотографи.
— Слуховете светкавично се разнасят в този бизнес.
— Винаги е било така. Мисля, че мога да вразумя Робер… — Марсел се поколеба, после добави: — Но при условие, че искаш да го направя.
— Разбира се, че искам — бързо отвърна Жаклин.
— Сигурна ли си? Уверена ли си, че още притежаваш необходимите качества за този вид работа?
Тя отпи голяма глътка вино и облегна глава на рамото му.
— Всъщност не съм съвсем сигурна.
— Направи ми една услуга, скъпа. Иди за няколко дни в къщата си на юг. Или замини на някое от онези твои дълги пътувания, за които винаги си била толкова потайна. Почини си малко и избистри ума си. Размисли сериозно. Аз ще се опитам да вразумя Робер. Но ти трябва да решиш дали наистина искаш това.
Жаклин притвори очи. Може би бе време да напусне, докато все още имаше някакво достойнство.
— Прав си — въздъхна тя. — Мога да прекарам няколко дни в провинцията. Обаче искам да се обадиш на този скапан Робер Льобуше още сега и да му кажеш, че очакваш да удържи на думата си за снимките на Мюстик.
— А какво ще правим, ако не успея да го убедя?
— Кажи му, че ще сритам и него в чатала.
Марсел се усмихна:
— Жаклин, скъпа, винаги съм харесвал твоя стил на работа.
12. Бейзуотър, Лондон
Фиона Бароус изглеждаше огромна като жилищния блок в Съсекс Гардънс, на който бе управителка. Широкоплещеста и набита, със светла боядисана коса, тя не можеше да скрие факта, че остарява. И то не много елегантно. Докато измина късото разстояние от асансьора до вратата на свободния апартамент, тя леко се задъха. Мушна ключа в ключалката с пълничката си ръка и отвори вратата с тихо сумтене.
— Пристигнахме — каза напевно Фиона на мъжа до нея.
После го поведе на кратка обиколка: всекидневна, обзаведена с доста протрит диван и столове, две еднакви спални с двойни легла и нощни шкафчета в един и същи цвят, малка трапезария с модерна маса от тъмносиво стъкло, тясна кухня с печка с два котлона и микровълнова фурна.
Мъжът се върна във всекидневната, застана пред прозореца и дръпна щорите. От отсрещната страна на улицата имаше друг жилищен блок.
— Ако питате мен, за тази цена не може да се надявате на по-добро разположение в Лондон — каза Фиона Бароус. — Оксфорд Стрийт е много близо, а Хайд Парк е зад ъгъла. Имате ли деца?
— Не, нямам — отговори разсеяно Габриел, все още загледан в жилищния блок отсреща.
— С какво се занимавате, ако мога да попитам? — полюбопитства жената.
— Реставратор на картини съм.
— Искате да кажете, че ремонтирате стари картини?
— Нещо такова.
— А поправяте ли и рамките? Имам една стара рамка у дома, която се нуждае от обновяване.
— Съжалявам, занимавам се само с картините.
Тя го огледа, както бе застанал до прозореца, взрян в пространството отвън. „Красив мъж — помисли си Фиона. — Прекрасни ръце“. Хубавите ръце придаваха сексапил на един мъж. Представи си, реставратор на картини тук, в сградата! Би било чудесно, защото ще внесе разнообразие. Едрата жена съжали, че не е мома — с двадесет години по-млада и с двадесет килограма по-лека. Той беше особняк, личеше си. Мъж, който никога не предприема нещо, без да го е обмислил отвсякъде. Вероятно щеше да види още дузина апартаменти, преди да реши.
— Е, какво решихте?
— Жилището е идеално — отговори той, без да се обръща.
— Кога ще се нанесете?
Мъжът спусна щорите.
— Веднага.
Габриел го наблюдаваше от два дни.