От виното го болеше главата. Апартаментът вече го потискаше. Колко ли нощи от живота си бе прекарал така, седейки в някой безопасен апартамент на Службата или в някоя занемарена квартира, за да наблюдава и да чака? Копнееше за нещо красиво, така че пъхна компактдиска с „Бохеми“ на Пучини в портативната си стереоуредба, която стоеше в краката му, и намали звука. „Разузнавателната работа е търпение. И скука“, обичаше да повтаря Шамрон.
Габриел се изправи, отиде в кухнята и изпи един аспирин за главоболието си. В съседния апартамент майка и дъщеря започнаха да се карат на арабски с ливански акцент. Счупи се чаша, после още една, затръшна се врата, някой изтича навън в коридора.
Габриел седна отново, притвори очи и след минута се озова в Северна Африка преди дванадесет години…
Малката гумена лодка се приближи с лекия прибой към брега на Руад. Габриел скочи в стигащата до кръста му топла вода и издърпа лодката на пясъка. Групата командоси от Саярет23 го последваха през плажа, препасани с оръжия. Някъде лаеше куче. Във въздуха се носеше мирис на горящи дърва и печено месо. Девойката чакаше зад волана на минибус „Фолксваген“.
Габриел с четирима от командосите се качи в буса. Останалите се разделиха в два автомобила рено комби, паркирани наблизо. Няколко секунди по-късно трите коли се понесоха едновременно с пълна скорост в студената априлска вечер.
Габриел носеше миниатюрен микрофон пред устата, свързан с малък предавател в джоба на якето му. Радиовръзката се осъществяваше на сигурни вълни чрез специално оборудван „Боинг 707“, който летеше точно над тунизийската крайбрежна ивица в граждански въздушен коридор, представяйки се за чартърен самолет на „Ел Ал“. Ако се случеше нещо лошо, те щяха да прекратят мисията за секунди.
— Мама пристигна безопасно — прошепна Габриел. Отпусна бутона за комуникация и чу отговора: „Продължете към къщата на мама“.
Докато се носеха с колата, Габриел стискаше беретата между колената си, напрегнат до неузнаваемост. Девойката държеше волана с две ръце, без да откъсва очи от тъмните улици. Тя беше по-висока от Леа, с черни очи и буйна дълга черна коса, хваната със семпла сребърна шнола на тила. Момичето познаваше пътя толкова добре, колкото и самият той. Когато Шамрон го бе изпратил в Тунис да проучи мишената, тя бе отишла с него, представяйки се за съпругата му. Габриел протегна ръка и нежно стисна рамото й. Цялото й тяло беше напрегнато.
— Отпусни се, справяш се чудесно — каза той меко.
А тя се усмихна и леко въздъхна.
Навлязоха в Сиди Бусаид — богато туниско предградие, недалеч от морето. Спряха пред вилата. Двете коли паркираха зад тях. Девойката изключи двигателя на минибуса. Беше дванадесет часът и петнадесет минути — точно по график.
Габриел познаваше вилата като собствения си дом. Беше я изследвал и снимал от всеки възможен ъгъл по време на операцията по наблюдението. Бяха изградили нейно пълно копие в Негев, където той и останалата част от екипа репетираха нападението безброй пъти. При последната тренировка бяха изпълнили мисията за двадесет и две секунди.
— Пристигнахме в къщата на мама — прошепна Габриел в микрофона.
— Посетете я!
Той се обърна и заповяда:
— Започваме!
Отвори вратата на минибуса и пресече улицата, като се движеше бързо, но не тичаше. Долавяше тихите стъпки на командосите от Саярет зад гърба си. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да успокои пулса си. Вилата принадлежеше на Халил ал Вазир, по-известен като Абу Джихад, оперативен шеф на ООП и най-доверения лейтенант на Ясер Арафат.
Точно пред вилата шофьорът на Абу Джихад спеше зад волана на мерцедеса, подарък от палестинския лидер. Габриел притисна беретата със заглушител в ухото му, натисна спусъка и продължи нататък.
На входа на вилата отстъпи встрани, докато двама от командосите поставяха специален безшумен пластичен експлозив на масивната врата. Експлозивът се взриви, издавайки шум, по-тих от пляскане с ръце, и вратата зейна. Габриел въведе екипа в антрето, стиснал с две ръце насочения напред пистолет.