— Нуждая се и от покритие на стаята.
— Тогава ще трябва да проникнем в апартамента му.
— Значи ще проникнем.
— Точно така хората стигат до затвора, Гейб. Нашето момче има ли компютър?
— Предполагам. Освен другите си занимания, той е и студент на половин ден.
— Бих могъл да използвам Темпест25.
— Извинявай, но бях извън играта в продължение на няколко години — нервно подхвърли Габриел.
— Това е система, развита от холандския учен Ван Ейк — обясни Ранди. — Компютрите комуникират чрез монитор, като си предават сигнали по кабел. Тези сигнали притежават честота и могат да бъдат уловени от подходящо настроен приемник. Ако ползва компютъра си, можем да го наблюдаваме оттук. Ще е като да стоим зад рамото му, докато работи.
— Направи го! — каза Габриел. — Искам и служебния му телефон.
— Къде работи той?
— В един ресторант на Еджуеър Роуд.
— Един радиочестотен бръмбар не би могъл да предава от Еджуеър Роуд дотук. Разстоянието е твърде голямо. Ще трябва да поставя транслационен усилвател, за да усилва сигнала.
— От какво се нуждаеш? — попита Габриел.
— От някакво превозно средство.
— Кола може ли да свърши работа?
— Да, чудесно! — кимна Карп.
— Ще ти доставя една още днес.
— Но да бъде сигурна. Ще я вземеш от някой от вашите малки помагачи ли?
— Не се тревожи за това.
— Само не я кради, моля те. Не ми се иска да бягам от преследващи ме полицаи.
В този момент Юсеф се появи на прозореца и се зае със своята сутрешна инспекция на улицата.
— Това ли е нашето момче? — попита Карп.
— Да, той е.
— Кажи ми нещо, Гейб. Как точно възнамеряваш да влезем в апартамента му?
Габриел го погледна и се усмихна:
— Той си пада по мацки.
В два часа през нощта Габриел и Карп се промъкнаха в алеята зад „Кебаб Фектъри“. За да стигне до разпределителната телефонна кутия, Карп трябваше да се покатери върху голям, поклащащ се боклукчийски казан, пълен с гниещи отпадъци. Той отключи кутията, отвори вратичката и две минути работи мълчаливо на светлината на тънкия лъч на фенерчето с размери на писалка, което стискаше между зъбите си.
Габриел стоеше долу на пост, съсредоточил вниманието си върху входа на алеята.
— Още колко остава? — прошепна той.
— Една минута, ако млъкнеш. Две, ако продължаваш да говориш с мен.
Габриел отново погледна надолу и забеляза двама мъже с кожени якета, които вървяха към него. Единият взе една бутилка и я удари в стената. Приятелят му едва не се пръсна от смях.
Габриел се отдалечи на няколко крачки от Карп, облегна се на стената и се престори, че му е лошо. Двамата мъже го наближиха. По-едрият го сграбчи за рамото. Имаше белег на дясната буза и вонеше на бира и уиски. Другият се изхили глупаво.
— Моля ви, не искам неприятности — каза Габриел на английски с френски акцент. — Лошо ми е, твърде много пих.
— Мръсен жабар! — изломоти плешивият. — Освен това ми изглеждаш съмнителен.
— Моля ви, не искам неприятности — повтори Габриел.
Той бръкна в джоба си, извади няколко смачкани банкноти от по двадесет лири и им ги подаде.
— Ето, вземете ги, само ме оставете на мира.
Но едрият мъж с белега перна парите от дланта му. След това изтегли свитата си в юмрук ръка назад и замахна към главата на Габриел.
Десет минути по-късно те бяха в апартамента. Карп беше седнал пред оборудването си на масата в трапезарията. Той взе един мобилен телефон и набра ресторанта. Докато звънеше, увеличи звука на приемника. Чу записаното съобщение, в което се казваше, че „Кебаб Фектъри“ в момента не работи и ще отвори в единадесет и половина на следващия ден. Набра номера за втори път и отново чу съобщението по приемника. Бръмбарът и усилвателят работеха отлично.
Докато прибираше инструментите си, той се замисли за приноса на Габриел към тазвечерната работа. Карп не бе видял нищо, тъй като вниманието му бе останало приковано върху кабелите, но бе чул всичко. В продължение на три секунди бяха прозвучали четири резки удара, като последният бе най-силен. Карп определено бе чул гадното хрущене от счупване на кости. Погледна надолу чак когато свърши инсталирането на бръмбара и затвори кутията. Никога нямаше да забрави гледката: Габриел Алон се навежда над жертвите и проверява пулса им с леко докосване по шията, за да се увери, че са мъртви.