На сутринта Габриел отиде пеша под лекия дъждец до Еджуеър Роуд и купи от вестникарската будка един „Таймс“. Мушна вестника под якето си, прекоси улицата и влезе в едно близко магазинче, откъдето купи лепило, ножица и още един брой на „Таймс“.
Карп спеше, когато Габриел се върна в апартамента. Той седна до масата и сложи двата броя на вестника пред себе си. В горния край на едната страница написа кода за сигурност — свръхсекретно — и получателя — Ром, което бе кодовото име на неговия шеф.
В продължение на петнадесет минути писа съобщението, като с дясната ръка ритмично изписваше буквите, а с лявата притискаше слепоочието си. Изложението му бе сбито и лаконично, както го харесваше Шамрон.
Когато приключи, взе единия брой на „Таймс“, разгърна го на страница осма и внимателно изряза голямото рекламно каре на верига магазини за мъжко облекло. Махна настрана останалата част от вестника, взе втория брой и го отвори на същата страница. Постави доклада си върху рекламното каре и залепи отгоре изрезката от първия брой. Сгъна вестника и го мушна в страничния джоб на черната пътна чанта. След това облече палтото си, метна на рамо чантата и излезе.
Отиде пеша до Марбъл Арч и влезе в метрото. Купи си билет от автомата и преди да мине през турникета26, проведе кратък телефонен разговор. След петнадесет минути пристигна на спирка „Ватерло“.
Боделът на Шамрон чакаше в едно кафене на терминала за билети на Евростар, като държеше найлонова пазарска торбичка с логото на марка американски цигари. Габриел седна на съседната маса и пи един чай, докато четеше вестника. Сетне стана и излезе, оставяйки вестника на масата. Боделът го мушна в торбичката си и се отправи в обратна посока.
Габриел изчака в терминала, докато обявят влака му. Десет минути по-късно се качи на Евростар за Париж.
15. Амстердам
Елегантната къща се издигаше в края на Херенграхт в Златния завой на амстердамския централен пръстен от канали. Имаше големи прозорци, гледащи към канала, и висок фронтон. Собственикът — Дейвид Моргентау — беше мултимилионер, президент на „Оптик“ — един от най-големите производители на очила в света. Той беше и горещ привърженик на ционизма. През годините бе дал милиони долари на израелски благотворителни организации и бе инвестирал още повече в израелския бизнес. Американец с холандско-еврейско потекло, Моргентау бе участвал в бордовете на няколко нюйоркски еврейски организации и се смяташе за опасен противник, когато ставаше дума за израелската сигурност. Двамата с жена му, която бе известен дизайнер на интериори, посещаваха дома си в Амстердам два пъти годишно: веднъж през лятото — на път за вилата си в покрайнините на Кан, и втори път — през зимата за празниците.
Тарик седеше в едно кафене на отсрещния бряг на канала и пиеше горещ сладък чай. За Дейвид Моргентау той знаеше и други неща, които не се появяваха по светските страници на световните бизнес издания. Знаеше, че Моргентау е личен приятел на израелския министър-председател, че е правил някои услуги на Ари Шамрон и че някога е бил таен посредник между израелското правителство и ООП. Поради всички тези причини Тарик щеше да го убие.
Лейла бе подготвила подробен доклад от наблюдението си по време на престоя си в Амстердам. Всяка сутрин Дейвид и Синтия Моргентау излизаха от дома си, за да посещават музеи и да покарат кънки на ледени пързалки в провинцията. През деня в къщата оставаше единствено домашната прислужница — една млада холандка.
„Това ще бъде много лесно“, помисли си Тарик.
Пред къщата спря мерцедес. Тарик погледна часовника си: шестнадесет часът, точно по график. Висок мъж с прошарена коса слезе от колата. Беше облечен в дебел пуловер и панталони от рипсено кадифе и носеше два чифта кънки. Миг по-късно се показа привлекателна жена в черен еластичен клин и пуловер. Когато двамата влязоха в къщата, личният им шофьор подкара мерцедеса нанякъде.
Тарик остави няколко гулдена на масата и излезе.
Снегът се сипеше над Херенграхт, докато той бавно вървеше към яхтата, закотвена на Амстел. Двама велосипедисти мълчаливо профучаха край него, оставяйки черни следи върху прясно навалелия сняг. Вечерите в чужд град винаги го изпълваха с меланхолия. Светваха лампи, служителите напускаха офисите, баровете и кафенетата се изпълваха с хора. През широките прозорци на къщите край канала можеше да види как родители се прибират у дома при децата си, как съпрузи разговарят с жените си, как се срещат любовници. Долавяше и топлата светлина от огнищата. „Живот — помисли си той. — Чужд живот в чужда родина“.