— Четири и половина. Не трябва ли да ставаш?
— Разполагам с още един час.
Тарик приготви чаша нес кафе и й го занесе в спалнята. Инге се надигна и се облегна на лакът. Одеялото се плъзна надолу, оголвайки гърдите й. Той й подаде чашата и погледна настрани. Момичето изпи кафето, пронизвайки го с очи.
— Какво ти става? — недоумяващо попита тя.
— Нищо.
— Защо извърна поглед от мен?
Инге седна и отметна завивките. Той искаше да каже не, но се опасяваше, че тя може да стане подозрителна към французин, отблъскващ една привлекателна млада жена. Така че застана в края на леглото и й позволи да го съблече. Минути по-късно, когато се изпразни в девойката, мислеше единствено за това как най-сетне ще убие Габриел Алон.
Тарик дълго се излежава, след като Инге излезе, заслушан в звуците на корабите, движещи се по реката. Главоболието му се появи час по-късно. Сега то се появяваше по-често — три-четири пъти седмично. Лекарят го бе предупредил, че ще стане така. Болката бавно се усилваше, докато той почти ослепяваше от нея. Тарик сложи студена мокра кърпа на лицето си. Никакви болкоуспокояващи. Те притъпяваха усещанията му, правеха съня му по-дълбок и предизвикваха чувството, че пада бавно в някаква бездна. Така че продължи да лежи сам в леглото на холандското момиче, в яхтата, акостирала на брега на река Амстел, имайки усещането, че някой сипва разтопено олово в черепа му през очните му кухини.
16. Валбон, Прованс
Утрото беше ясно и мразовито, слънчевите лъчи огряваха планинските склонове. Жаклин нахлузи кожени панталони и вълнена блуза и прибра дългата си коса под тъмносинята каска. После си сложи слънчевите очила и се огледа в огледалото. Изглеждаше като много красив мъж, каквото всъщност бе и намерението й. Тя прекоси спалнята си и слезе по стълбите до антрето, където състезателният й велосипед „Бианки“ бе подпрян до стената. Избута колелото през входната врата, метна се на него и пое по чакълената алея. Минута по-късно летеше под студените сенки надолу по полегатия хълм към селото.
Профуча през Валбон и предприе редовното си продължително изкачване към Опио, докато студеният въздух щипеше бузите й. Първите няколко километра въртя педалите бавно и равномерно, докато мускулите й загреят. След това включи скоростите и завъртя по-бързо педалите. Скоро летеше по тесния път с наведена глава, движейки краката си като бутала. Въздухът бе изпълнен с аромата на лавандула. Край нея по терасовидния склон се простираше маслинова горичка. Жаклин излезе от сенките на маслиновите дървета на равно поле, огряно от топлото слънце. След малко усети как потта й взе да избива под вълнената блуза.
На половината път от крайната си цел тя провери времето си: само тридесет секунди по-малко от най-доброто й постижение. Не беше зле за студена декемврийска сутрин. Жаклин заобиколи кръговото движение, превключи скоростите и пое нагоре по високия стръмен хълм.
След няколко минути дишането й стана хрипливо и накъсано, краката я заболяха. „От проклетите цигари е!“, помисли си тя, но се насили да върти педалите. За да се амбицира да продължи, тя гласно нарече Мишел Дювал прасе. На стотина метра от билото се изправи от седалката, като яростно натискаше педалите и крещеше на себе си да не спира и да не се предава. Беше възнаградена с дълго нанадолнище. Можеше да се спусне по инерция, но вместо това, пи малко вода и спринтира по склона. Като влезе отново във Валбон, погледна часовника си. Беше подобрила рекорда си с петнадесет секунди. „Благодаря ти, Мишел Дювал“, усмихна се доволно тя.
Жаклин слезе от велосипеда и започна да го бута по тихите улици на стария град. На централния площад подпря колелото на един стълб, купи си вестници и се почерпи с топъл кроасан и голяма чаша димящо кафе с мляко. Когато приключи, взе велосипеда и пое по една сенчеста улица.
Зад накацалите по хълма вили, гледащи към градския паркинг, се издигаше търговска сграда. На витрината висеше табела: Целият партерен етаж се дава под наем. Беше свободен от месеци. Жаклин сви длани около очите си и се взря през мръсното стъкло: просторно празно помещение с дървен под и висок таван. Идеално за танцово студио. Тя имаше идея. Щеше да напусне манекенството и да отвори балетна школа във Валбон. През по-голямата част от годината щеше да обучава местните момичета, но през август, когато туристите се стичаха тук за лятната ваканция, щеше да отвори школа за летовници. Щеше да преподава по няколко часа на ден, да кара велосипед по хълмовете, да пие кафе и да чете в кафенето на площада. Щеше да смени името и облика си. Да стане отново Сара Халеви — еврейското момиче от Марсилия. Но за да отвори школата, й трябваха пари, а за да ги спечели, се налагаше да продължи да бъде модел. Трябваше да се върне в Париж и още малко да се примирява с мъже като Мишел Дювал. После щеше да бъде свободна.