— Кой беше този мъж? — полюбопитства тя.
— Един познат — отвърна нехайно Рене.
— Как се казва?
— Жан — рече той. — Искаш ли да хапнеш?
— Приятелят ти си забрави раницата — посочи Емили.
— Тя е моя — отвърна Рене, като постави ръка върху нея.
— Наистина ли? Никога преди не съм те виждала да я носиш.
— Повярвай ми, моя е. Гладна ли си?
„Отново сменяш темата“, помисли си тя, но каза:
— Направо съм прегладняла. Обикалях на студа целия следобед.
— Наистина ли? И защо?
— Просто си размишлявах.
Той свали раницата от стола и я постави на пода, до краката си.
— И за какво размишляваше?
— Наистина не беше нищо важно.
— Обикновено ми доверяваш всичките си тайни — погледна я подозрително Рене.
— Да, но ти никога не ми разкриваш твоите — укори го Емили.
— Заради тази раница ли се разсърди?
— Изобщо не съм разстроена. Просто съм любопитна.
— Добре, ако искаш да знаеш, това е изненада.
— За кого?
— За теб! — Рене се усмихна. — Щях да ти да я дам по-късно.
— Купил си ми раница? Ах, колко си романтичен!
— Изненадата е в раницата.
— Не обичам изненадите — нацупи се Емили.
— Защо? — учуди се Рене.
— Защото знам от опит, че самата изненада почти никога не отговаря на очакванията. Разочаровали са ме много пъти. Не искам отново да ми се случва.
— Е, аз никога няма да те разочаровам. Обичам те прекалено много.
— Не биваше да го казваш.
— Обаче е вярно. Хайде да хапнем нещо, а после ще се разходим.
Посланик Зев Елияху стоеше в големия салон на Мюзе д’Орсе, използвайки всичките си дипломатически умения, за да не се издаде, че е отегчен до смърт. Елегантен, атлетичен, със силен загар независимо от мрачната парижка есен, той преливаше от енергия. Събирания като това му бяха адски досадни. Елияху нямаше нищо против изкуството, но просто не намираше време за него. В работата си още се ръководеше от етичните принципи на кибуца и успоредно с посланическите си изяви, бе спечелил милиони в инвестиционното банкиране.
Тази вечер беше решил да присъства на приема по една-единствена причина: това щеше да му даде възможност да прекара неофициално една-две минути с френския министър на външните работи. В момента отношенията между Франция и Израел бяха много студени. Французите бяха бесни, защото заловиха двама агенти от израелското разузнаване при опит да вербуват високопоставен служител от министерството на отбраната. Израелците пък бяха разгневени, защото наскоро французите се съгласиха да продадат реактивни изтребители и ядрен реактор на един от арабските им врагове.
Когато Елияху се приближи да размени няколко думи с френския външен министър, той буквално го пренебрегна. А после нарочно подхвана оживен разговор с египетския посланик за мирния процес в Близкия изток.
Елияху се ядоса и вече не полагаше сили да прикрива смъртното си отегчение. Щеше да пътува за Израел на следващия ден вечерта. Официално — за да се срещне с министъра на външните работи. Но покрай това планираше да прекара няколко дни в Ейлат, на брега на Червено море. Вече очакваше с нетърпение пътуването. Израел му липсваше… Липсваха му какофонията, суетнята, ароматът на пинии и прах по пътя за Йерусалим, зимните дъждове в Галилея.
Сервитьор с бяло сако му предложи шампанско, но Елияху поклати отрицателно глава и каза:
— Донесете ми кафе, ако обичате.
Той потърси с поглед съпругата си Хана над главите на множеството. Забеляза я да стои до шарже д’афера от посолството Моше Савир, който беше професионален дипломат. По характер високомерен и арогантен, той бе идеален за служба в Париж.
Сервитьорът се върна, носейки сребърен поднос с една-единствена чаша кафе на него.
— Остави — каза Елияху и си запробива път в тълпата.
Савир го попита как е минал разговорът с външния министър.
— Той ми обърна гръб — рече Елияху.
— Копеле! — ниско изруга дипломатът.
Посланикът подаде ръка на жена си.
— Хайде да си вървим. Писна ми от тази тъпотия.
— И да не забравиш за сутринта — напомни му Савир. — Закуска в осем часа с редакторския колектив на вестник „Монд“.