Тарик чу вика на Мартен. Реши да го застреля. Измъкна своя макаров от колана си. Тогава си даде сметка, че пистолетът няма заглушител. „Къде е той?“ Беше в джоба на якето му, а то бе на стола в салона. „Мамка му! Как съм станал толкова самонадеян?“ — ядоса се Тарик.
В този миг Мартен изхвърча от спалнята с пребледняло лице:
— Тя е мъртва!
— Какви ги говорите? — попита Тарик, правейки всичко възможно да спечели време.
— Тя е мъртва! Ето за това говоря. Починала е от свръхдоза.
— Наркотици ли?
Тарик бавно се придвижи към якето си. Ако можеше да извади заглушителя и да го завие на дулото, поне щеше да го убие тихо.
— От ръката й виси игла, тялото й е още топло. Може би е издъхнала преди няколко минути. Ти ли й даде дрогата, мъжки?
— Не знам нищо за никаква дрога. — Тарик осъзна, че говори твърде спокойно за дадената ситуация. Беше се опитал да не изглежда притеснен от нахлуването на Мартен, а сега изглеждаше безразличен пред смъртта на малката му сестра.
Братът очевидно не му повярва. Той изкрещя яростно и се втурна през салона с вдигнати ръце и стиснати юмруци.
Тарик се отказа от опита си да вземе заглушителя. Той сграбчи пистолета си, дръпна предпазителя, прицели се в лицето на русия гигант и го застреля в едното око.
Палестинецът действаше бързо. Беше успял да убие Мартен с един изстрел, но трябваше да допусне, че някой от съседните яхти или от дигата е чул гърмежа. Точно сега полицаите може би вече бяха на път. Тарик затъкна своя макаров в колана си, после грабна пътната си чанта, цветята и гилзата и излезе от салона на палубата. Беше се стъмнило, над Амстел се сипеше сняг. Тъмнината щеше да му помогне. Забеляза, че оставя следи по палубата. Започна да тътри краката си, за да заличи отпечатъците, и скочи на дигата.
Вървеше бързо, но спокойно. В един тъмен участък край дигата хвърли чантата си в реката. Цопването бе почти недоловимо. Дори полицията да я намереше, в нея нямаше нищо, което можеше да ги отведе до него. Щеше да си купи дрехи за преобличане и нов куфар, щом пристигнеше в Антверпен. Тогава за пръв път му мина мисълта: „Ако пристигна там“.
Тръгна край канала Херенграхт на запад през града. За момент обмисли идеята да се откаже от атентата, да отиде директно на централна гара и да изчезне от страната: Семейство Моргентау бяха незначителна цел и имаха малка политическа стойност. Кемел ги беше избрал, защото тяхното убийство щеше да е лесно, а и за да позволи на Тарик да продължи натиска си върху мирния процес. Но сега рискът да бъде заловен бе нараснал драматично заради фиаското на яхтата. Може би щеше да е най-добре да забрави цялата тази работа.
Пред него две морски птици се отделиха от повърхността на канала и полетяха в небето. Крясъците им отекнаха между фасадите на околните къщи. За миг Тарик пак се превърна в осемгодишното момче, което тичаше босо през лагера в Сидон…
Писмото пристигна в късния следобед. Беше адресирано до родителите му. В него се казваше, че Махмуд ал Хурани е бил убит в Кьолн, защото е бил терорист, и че ако Тарик, по-малкият син на семейство Ал Хурани, стане терорист, също ще бъде убит. Баща му поръча да изтича до централата на ООП и да попита дали написаното е истина. Тарик откри един офицер и му го показа. Мъжът го прочете, върна го на момчето и му нареди да си отиде вкъщи и да обясни на баща си, че е вярно. Тарик хукна през мръсния лагер към дома си с премрежени от сълзите очи. Той боготвореше Махмуд. Не можеше да си представи, че ще живее без него.
Докато стигне вкъщи, мълвата за писмото се бе разнесла из лагера — през годините други семейства също бяха получавали такива писма. Жените се събраха пред дома на Тарик. Техните вопли и ридания се извисиха над лагера с дима на вечерните огньове. Те напомняха на момчето крясъците на птиците в блатата. То откри баща си и му каза, че написаното е истина — Махмуд е мъртъв. Баща му хвърли писмото в огъня. Тарик никога нямаше да забрави мъката по лицето му, неизразимия срам, че му е съобщено за смъртта на първородния му син от мъжете, които го бяха убили.
„Не!“ — помисли си Тарик, докато сега вървеше край Херенграхт. Той нямаше да отмени атентата и да избяга от страх, че ще бъде арестуван. Беше стигнал твърде далеч. Оставаше му съвсем малко време.