— Затова бъди дисциплиниран! — назидателно размаха пръст Стареца.
— Благодаря ти за съвета.
— Откри ли я? — попита Ари, сменяйки темата.
Габриел кимна утвърдително.
— И тя ще го направи?
— Отне ми известно време да я убедя, но накрая се съгласи.
— Защо всичките ми деца нямат никакво желание да се върнат у дома? Толкова лош баща ли бях?
— Не, просто твърде взискателен.
Габриел спря пред едно кафене на „Шан-з-Елизе“. Жаклин седеше до прозореца, носеше слънчеви очила и четеше списание. Тя вдигна поглед при тяхното приближаване, после отново сведе очи към списанието си.
— Радвам се да видя двама ви пак да работите заедно — засия Шамрон. — Само че този път не сломявай сърцето й. Тя е добро момиче.
— Знам.
— Ще й трябва работа за прикритие в Лондон. Познавам един човек, който си търси секретарка.
— Аз съм една крачка пред теб — рече Габриел.
Шамрон се усмихна и се отдалечи. Смеси се с тълпата на „Шан-з-Елизе“ и след минута от него нямаше и следа.
Джулиан Ишърууд вървеше по мократа тухлена настилка на Мейсън Ярд. Беше три и половина и той тъкмо се връщаше в галерията от обяд. Беше пиян. Не забеляза, че го е хванало, докато не излезе от „Грийнс“ и не вдъхна от мразовития влажен въздух. Кислородът съживи мозъка му, а той предупреди тялото му, че Джулиан пак е налял твърде много вино в него. Сътрапезник му беше дебелият Оливър Димбълби и темата на разговора отново бе предложението на Оливър да откупи „Ишърууд Файн Артс“. Този път Джулиан бе успял да запази самообладание и да обсъди донякъде рационално положението — макар и не без съдействието на две бутилки великолепно вино „Сансер“. Когато човек обсъжда разпадането на бизнеса си, му е позволено да удави мъката с добро френско вино.
По пътеката откъм Дюк Стрийт изви силен влажен вятър. Ишърууд вдигна яката си и се озова сред вихрушка от сухи листа и мокри боклуци. Направи няколко колебливи крачки напред и закри с ръце лицето си, докато вятърът не утихна. „За бога! Ама че ужасен климат, направо сибирски!“, изруга наум той и обмисли да се шмугне в кръчмата за нещо, с което да стопли кокалите си, но отхвърли идеята. Беше направил достатъчно пакости за един следобед.
Отключи вратата на партера и бавно се заизкачва по стъпалата. На площадката беше входът и на малка туристическа агенция. По стените бяха закачени плакати на амазонки със страхотен тен, които лудуваха — полуголи — под слънцето. „Може би това е най-доброто за мен — каза си Джулиан, загледан в една девойка по монокини, лежаща по очи върху безупречно белия пясък. — Може би трябва да се махна, докато все още разполагам с няколко сносни години. Да напусна Лондон и да отида да си ближа раните на някое топло място“.
Той отключи, отвори вратата, свали си палтото и го провеси на закачалката в антрето. После влезе в кабинета си и натисна ключа на лампата.
— Здравей, Джулиан!
Ишърууд се извърна рязко и се озова лице в лице с Габриел Алон.
— Ти ли си! Как, по дяволите, влезе тук?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Предполагам, че не — отговори Ишърууд. — Какво правиш тук, за бога? И къде беше?
— Имам нужда от една услуга — тихо изрече Габриел.
— Нуждаеш се от услуга! — изригна Ишърууд. — Ти се нуждаеш от услуга — от мен! Избяга ми посред работата. Изостави моя Вечелио в една корнуолска къщурка без никаква охрана.
— Понякога най-доброто скривалище за една безценна картина е последното място, където някой ще си помисли да я търси. Ако исках да си взема нещо от склада ти долу, щях да го направя доста лесно — спокойно обясни Габриел.
— Защото си изрод! — извика Ишърууд.
— Няма нужда от лични нападки.
— О, така ли? А какво ще кажеш за това? — Джулиан грабна една кафена чаша от бюрото си и я запрати към главата на своя гост.
Габриел разбра, че Ишърууд е пиян, затова го изведе навън да изтрезнее. Обикаляха алеите в Грийн Парк, докато Джулиан не се измори и не се строполи на една пейка. Реставраторът седна до него и изчака да мине една двойка, преди да заговори.
— Тя владее ли машинопис? — попита Ишърууд. — Знае ли как да отговаря на телефона? Как да приема съобщения?
— Не мисля, че има и един цял трудов ден в живота си.