— О, чудесно! Направо изумително!
— Но е умно момиче. Сигурен съм, че ще ти бъде от полза в офиса.
— Това звучи успокояващо. Позволено ли ми е да попитам защо трябва да наемам тази девойка?
— Джулиан, моля те.
— Джулиан, моля те! Джулиан, гледай си работата! Джулиан, млъкни и прави каквото ти казваме! — отново започна да се навива Ишърууд. — При вас винаги е едно и също. И всичко това, докато бизнесът ми отива по дяволите. Оливър ми направи предложение. Ще взема да го приема.
— Оливър не изглежда твой тип — смъмри го Габриел.
— Нямаше да съм в това положение, ако не беше ме напуснал.
— Не съм те напуснал.
— А как наричаш постъпката си, Габриел?
— Това е нещо, което трябва да направя. Точно както някога.
— Някога това беше част от уговорката. Но сега е съвсем друго. Това е бизнес — конкретен шибан бизнес! И ти просто ме изпързаля. Какво да направя с картината на Вечелио, докато ти си въртиш игрички с Ари? — гневеше се Ишърууд.
— Да ме изчакаш — отговори спокойно Габриел. — Това скоро ще свърши и аз ще работя денонощно, докато не приключа с реставрацията.
— Не искам претупана работа. Дадох картината на теб, защото знаех, че няма да бързаш. Ако исках да е пет за четири, можех да наема някой халтураджия, който да ми излезе три пъти по-евтино от теб!
— Дай ми малко време. Дръж купувача си в шах и каквото и да правиш, не продавай нищо на Оливър Димбълби. Иначе никога няма да си го простиш.
Ишърууд погледна часовника си и се изправи.
— Имам среща. С някой, който наистина иска да купи картина. — Той се обърна и тръгна. Но преди да се отдалечи, спря и добави: — Впрочем в Корнуол си оставил едно момченце с разбито сърце.
— Пийл — каза сдържано Габриел.
— Странно е, но никога не съм си те представял като човек, който може да нарани дете — каза замислено Ишърууд. — Предай на твоето момиче да бъде в галерията в девет часа утре сутринта. И я предупреди да не закъснява.
— Ще дойде навреме — обеща Габриел.
— Как да наричам секретарката, която ми изпращаш?
— Можеш да й казваш Доминик.
— Хубавка ли е? — попита Джулиан, възвръщайки част от предишното си чувство за хумор.
— Не е зле.
21. Мейда Вейл, Лондон
Габриел внесе куфарите, докато Жаклин преценяваше новия си дом — малка гарсониера с един прозорец, който гледаше към вътрешен двор. Цялото обзавеждане се състоеше от разтегателен диван, фотьойл с напукана кожа и малко писалище. Близо до прозореца имаше олющен радиатор, а до него — врата, водеща към кухничка, която бе малко по-голяма от каютата в платнохода на Габриел. Жаклин започна унило да отваря и затваря кухненските шкафчета, сякаш всяко следващо бе по-отблъскващо от предходното.
— Поръчах на бодела да направи някои покупки — каза Габриел.
— Не можа ли да намериш нещо малко по-сносно! — възнегодува Жаклин.
— Доминик Бонар е момиче от Париж, което е дошло в Лондон да си търси работа. Не мисля, че мезонет с три спални в Мейфеър би бил подходящ за нея.
— Ти тук ли ще отседнеш? — заинтересува се тя.
— Не точно…
— Постой малко. Мисълта да остана сама тук ме потиска.
— Добре, но само няколко минути.
Жаклин напълни чайника с вода, сложи го на печката и включи котлона. Габриел намери пакетчета чай и кутия пастьоризирано мляко и се настани на дивана. Тя приготви две чаши чай и ги занесе в стаята. Сетне събу обувките си и седна срещу него, като подпря брадичка на коленете си.
— Кога започваме?
— Утре вечер. Ако не стане, ще опитаме следващата вечер.
Жаклин си запали цигара, отметна глава назад и издуха дима към тавана. После погледна Габриел с присвити очи:
— Спомняш ли си онази нощ в Тунис?
— Коя нощ?
— Нощта, когато проведохме операцията.
— Разбира се, че я помня.
— Сякаш беше вчера. — Тя затвори очи. — Не ми излиза от ума плаването с лодките към кораба. Бях толкова въодушевена, че не усещах тялото си. Направо летях, защото наистина го бяхме направили — бяхме влезли в къщата на копелето насред лагера на ООП и го бяхме премахнали. Искаше ми се да крещя от радост. Обаче никога няма да забравя изражението на твоето лице. Ти беше мрачен, сякаш мъртвите мъже седяха до теб в лодката.