Ядосваше се на себе си. Беше научен — първо от баща си, а после и от Ари Шамрон, — че мъжете, които не могат да пазят тайна, са слаби и малодушни. Баща му бе оцелял в Аушвиц, но никога не пожела да говори за това. Беше го ударил само веднъж — когато го попита какво се е случило в лагера. Ако не беше номерът, татуиран на дясната му мишница, Габриел никога нямаше да узнае, че баща му е бил концлагерист.
В действителност Израел бе пълен с пострадали хора — майки, които погребваха синовете си, убити във войните, деца, които се прощаваха с братя и сестри, убити от терористи. След Виена Габриел прие закона на баща си: „Понякога хората умират твърде рано. Скърби за тях насаме. Не носи траура на ръкава си като арабите. И когато скръбта ти премине, изправи се отново на крака и продължи живота си“.
Обаче последната част на посланието — да продължи живота си — го бе затруднила най-много. Той обвиняваше себе си за случилото се във Виена не само заради любовната си връзка с Жаклин, но и заради начина, по който бе убил брата на Тарик. Беше искал да изпита удовлетворението, че Махмуд си дава сметка за смъртта си, че е бил ужасен в мига, когато беретата на Габриел изпрати първия си куршум в мозъка му. Шамрон го бе научил да тероризира терористите — да мисли и да действа като тях. Габриел смяташе, че е бил наказан, задето позволи да стане като врага си.
Сетне продължи да се наказва сам. Една след друга затвори вратите и препречи прозорците, които някога му бяха давали достъп до удоволствията на живота. Носеше се през времето и пространството по начина, по който си представяше, че прокълнатите духове посещават мястото, където са живели: можеха да видят обичните си хора, но бяха неспособни да общуват с тях, да вкусят, да докоснат или почувстват нещо. Той преживяваше красотата само в изкуството, поправяйки щетите по картините, нанесени от нехайни собственици или от неумолимото време. Шамрон го бе направил разрушител, Габриел се бе върнал към същността си на лечител. За съжаление не бе способен да излекува себе си.
Тогава защо разказа тайните си на Жаклин? Защо отговори на проклетите й въпроси? Сам поиска да го направи, още в момента, в който влезе във вилата във Валбон. Тогава изведнъж почувства нужда да разкрие миналата си болка и разочарование. Но имаше и нещо по-важно: не му се налагаше да й дава обяснения. Помисли си за налудничавите си фантазии, свързани с майката на Пийл — как й разказва истината за себе си… всичко това произтичаше от най-дълбоко вкоренения му страх — да каже на друга жена, че е професионален убиец. Жаклин вече знаеше неговите тайни.
Вероятно тя бе права само за едно нещо — той трябваше да поиска от Шамрон друго момиче. Жаклин беше неговата бат левейха и утре той щеше да я изпрати в леглото на друг мъж.
Габриел паркира зад ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът му, и тръгна забързано по тротоара към входа на блока. Погледна нагоре към прозореца си и прошепна: „Добър вечер, господин Карп“. Представи си как Ранди отвръща: „Добре дошъл, Гейб. Дълго нямах новини от теб“.
22. Мейда Вейл, Лондон
На следващата сутрин Жаклин изпита особена бодрост, докато вървеше по Елджин Авеню към станцията на метрото в Мейда Вейл. Досега бе живяла в подчертан излишък — твърде много пари, твърде много мъже, изящни предмети, приемани за даденост. Действаше й успокоително извършването на нещо толкова обикновено като отиването с метро на работа, макар и да бе само за прикритие.
Купи си „Таймс“ от вестникарския щанд на улицата, после слезе по стълбите до фоайето, където бе гишето за билети. Предната вечер бе разучила картата на града и бе запомнила наизуст линиите на метрото. Те имаха толкова любопитни имена: Джубили, Съркъл, Дистрикт, Виктория. За да стигне до галерията в Сейнт Джеймс, трябваше да вземе влака, движещ се по линията „Бейкърлу“, от Мейда Вейл до площад „Пикадили“. Купи си билет от един автомат, мина през турникета и слезе с ескалатора на перона. „Дотук добре — помисли си Жаклин. — Просто още едно работещо момиче в Лондон“.
Но оптимизмът й се изпари още щом влакът пристигна. Вагоните бяха безнадеждно претъпкани, пътниците — притиснати до прозорците. Жаклин, която винаги се грижеше за личното си пространство, се поколеба дали да изчака следващия влак, в който можеше да е по-добре. Но погледна часовника си и видя, че няма време за губене. Когато вратите се отвориха, слязоха само шепа хора. Нямаше никакво място, където да застане. „Какво би направил един лондончанин? — премисли тя. — Ще си проправи път“. Притисна дамската си чанта към гърдите си и решително се качи на платформата.