Влакът потегли. Мъжът до нея лъхаше на доста изпита от предната вечер бира. Тя изпъна стройната си снага, отметна глава назад, затвори очи и успя да поеме глътка свеж въздух, проникващ през луфта между вратите.
Няколко минути по-късно влакът пристигна на площад „Пикадили“. Навън леко ръмеше. Жаклин извади чадър от дамската си чанта. Вървеше бързо, в крак с отиващите на работа служители, като от време на време се отклоняваше, за да избегне насрещното движение.
Щом зави по Дюк Стрийт, погледна назад. На няколко крачки зад себе си видя Габриел, облечен в черни дънки и кожено яке. Тя пое на юг по Дюк Стрийт, докато не се озова пред входа за Мейсън Ярд.
Подминавайки я, Габриел леко докосна лакътя й:
— Никой не те следи. Предай поздравите ми на Джулиан.
Галерията беше сбутана между офиса на туристическа компания и една кръчма, точно както я описа Габриел. До вратата имаше два звънеца, съответно с две имена: „Локус Тревъл“ и „Ишърууд Файн Артс“. Тя натисна втория, изчака, натисна го отново и погледна часовника си. Никой не отвори.
Пресече Мейсън Ярд, излезе на Дюк Стрийт и откри малко кафене, където можеше да почака. Поръча си кафе, седна до прозореца и разтвори вестника. Петнадесет минути по-късно, точно в девет и двадесет, забеляза стилно облечен мъж с прошарена коса и измъчена физиономия да тича стремително по Дюк Стрийт, сякаш закъсняваше за собственото си погребение. „Ишърууд — помисли си тя. — Трябва да е той“.
Жаклин мушна вестника в дамската си чанта и излезе от кафенето. Последва мъжа през Мейсън Ярд до галерията. Докато той отключваше вратата, тя извика:
— Вие ли сте господин Ишърууд?
Джулиан се обърна и зяпна, докато тя се приближаваше.
— Аз съм Доминик Бонар — представи се Жаклин. — Вярвам, че ме очаквате.
Ишърууд се изкашля няколко пъти и сякаш забрави кой е ключът за офиса му.
— Да, ами… очарован съм… наистина — заекна той. — Ужасно съжалявам, проклетото метро, нали знаете…
— Нека да взема куфарчето ви. Може би това ще ви помогне.
— Да, добре. Вие сте французойка — обяви Джулиан с тон на откривател. — Говоря свободно италиански, но се опасявам, че френският ми е ужасен.
— Сигурна съм, че ще се справим чудесно и на английски.
— Да, напълно.
Най-накрая той успя да отключи вратата. Задържа я отворена твърде галантно и я покани с жест да мине пред него по стълбите. Но на площадката Ишърууд се спря пред туристическата агенция и така се вторачи в момичето на един от афишите, сякаш не можеше да откъсне поглед от него. Обърна се към Жаклин, после пак се взря в момичето на афиша.
— Знаете ли, Доминик, тя би могла да ви бъде сестра близначка! — удивено изрече той.
Жаклин се усмихна:
— Не ставайте глупав.
Ишърууд отвори галерията и заведе Жаклин до бюрото й.
— Един мъж на име Оливър Димбълби ще дойде по-късно тази сутрин. Изглежда по-скоро като английска наденица в костюм на Савил Роу. Пуснете го да се качи, когато пристигне. А дотогава нека да ви разведа из останалата част на галерията. — Подаде й два ключа, вързани със син ластик. — Тези са за вас. Когато някой от нас излиза от галерията, трябва да се включва алармата. Кодът за изключване е: пет, седем, шест, четири, девет, седем, три, две, шест. Запомнихте ли го?
Жаклин кимна утвърдително. Ишърууд я погледна невярващо, ала тя повтори цифрите бързо и без грешка. Той очевидно бе впечатлен.
Качиха се в малък асансьор, широк колкото да побере двама души. Ишърууд мушна ключа си в секретната ключалка, завъртя го и натисна бутона с надпис „Б.“ Асансьорът изскърца и се разклати, после бавно заслиза в шахтата, спирайки с лек трус. Вратите се отвориха и те влязоха в студено и тъмно помещение.
— Това е гробницата — каза Джулиан и светна лампите. Беше тясно мазе, пълно с платна — някои рамкирани, а други не, — наредени върху рафтове по стените. — В склада ми има стотици творби. Много от тях са ценни, но повечето са с малка стойност на свободния пазар и затова събират прах в тази стая.